— Колко странно! — каза лелята на Ъкридж. — О, трябва ли да си тръгвате, мистър Коркоран?
Умът ми, неспособен да понесе напрежението, беше достигнал до пихтиестото състояние на овесена каша, но по тази точка можех да взема отношение. Да, трябваше да си тръгна. През вратата, ако успеех да я намеря, а ако не успеех, през прозореца. И всеки, който се опиташе да ме спре, трябваше много да внимава.
— Ще предадете поздравите ми на мистър Джевънс, когато го видите, нали? — каза лелята на Ъкридж.
Аз опипом се опитвах да намеря дръжката.
— И, мистър Коркоран. — Тя продължаваше да се усмихва мило, но в гласа й простъргваше същата стоманена нотка като в онзи паметен случай, когато викаше невидима Ъкридж да отговаря пред нея от вътрешността на Шийпс Крей Котидж. — Ще предадете ли на моя племенник Стенли, че ще се радвам, ако престане да изпраща приятелите си при мен. Довиждане.
Предполагам, че в един момент от разговора моята домакиня беше натиснала звънец, защото отвън в коридора ме чакаше моят стар приятел, икономът. С тайнствената телепатия, присъща на хората с неговата професия, той изглежда беше разбрал, че си тръгвам, при меко казано неприятни обстоятелства, защото поведението му беше неумолимо като на тъмничен надзирател. Ръката му от време на време потрепваше, сякаш го сърбеше да ме сграбчи за рамото, а когато стигнахме вратата, той изгледа плочника така, като че ли изпитваше копнеж да чуе глухия звук от моето тяло, което се просва там долу.
— Чудесен ден — казах аз с онзи трескав инстинкт за празно бъбрене, който обхваща силните мъже, рухнали неочаквано в някоя от ямите на Живота.
Той с презрение отказа да отговори, и докато се спусках надолу по огряната от слънце улица, чувствах как продължава да ме следи с поглед. Сигурно мислено си казваше: „Ужасен екземпляр! Единствено заради моето благоразумие и предвидливост не се измъкна с лъжиците.“
Следобедът беше топъл, но току-що преживените събития така бяха разбъркали емоциите ми, че аз изминах пеш целия път до Ибъри стрийт с бързината на кон-рекордьор. Когато влязох във всекидневната си плувнал в пот и уморен като куче, заварих Ъкридж изтегнат на дивана.
— Здрасти, момко — каза този ведър и общителен човек, като протегна ръка към разхладителната напитка, поставена на пода до него. — Чудех се кога ще се върнеш. Исках да ти кажа, че в края на краищата няма да се наложи да ходиш при леля ми. Оказа се, че Дора имала скътани в банката сто лири и някаква нейна позната, която има фирма за машинописни услуги, й предложила съдружие. Посъветвах я да приеме и сега всичко при нея е наред.
Той отпи голяма глътка от чашата и въздъхна доволно. Настъпи мълчание.
— Кога разбра за това? — попитах аз след известно време.
— Вчера следобед — отговори Ъкридж. — Мислех си да намина и да ти кажа, но ми изхвръкна от ума.
Завръщането на Билсън Тупалката
Моментът беше изключително неприятен, един от онези моменти, които издълбават бръчки по лицето и заради които косата по слепоочията придобива изискан сив цвят. Погледнах кръчмаря. Кръчмарят погледна мен. Компанията наоколо ни следеше без да се намесва.
— Бре! — каза кръчмарят.
Аз съм доста бърз в преценките. Веднага видях, че не изпитва никакво съчувствие към мен. Беше едър, дори тлъст мъж, а очите му създаваха впечатление, че гледа на мен като на лош сън, превърнал се внезапно в действителност. Подвижните му устни леко се присвиха и иззад тях проблесна златен зъб, а мускулите на яките му ръце, здрави като железни обръчи, леко потрепнаха.
— Бре! — каза отново той.
Обстоятелствата, които ме бяха накиснали в настоящото ми пренеприятно положение, бяха следните. Когато пишех своите разкази, почерпани от пълноводната река на живота и предназначени за популярните списания, бях свикнал, подобно на останалите ми братя по перо, да изследвам човешкия род в цялото му многообразие. И така — един ден пълнех колоните с описание на херцозите в техните замъци, а на следващия обратно — захващах се с тънещата в мизерия и дългове част от поданиците на Нейно Величество в бедняшките квартали. Спокойно бих могъл да се нарека разностранен автор. В момента работех върху доста трогателна история за едно момиче на име Лиз, което работеше в магазин за пържена риба на Ратклиф хайуей и ето защо бях дошъл тук да се потопя в местната атмосфера и да събера впечатления. Защото идните поколения можеха да кажат всичко за Джеймс Коркоран, но никога, че е бягал от трудности, лишения и неудобства, когато става дума за неговото Изкуство.
Ратклиф хайуей е интересна оживена улица, но в горещ ден докарва на човек жажда. Ето защо след като обикалях наоколо в продължение на час, влязох в кръчмата „Принцът на Уелс“, поръчах халба бира, пресуших я на един дъх, бръкнах в джоба си за пари и установих, че е празен. Вече можех спокойно да добавя към записките си за лондонския Ийст Енд още едно наблюдение в смисъл, че джебчийството в тази част на града процъфтява и се е превърнало в съвършено изкуство.