Бях твърде омаломощен, за да вляза и да видя какво точно се случваше в кръчмата. Звуците, които се разнасяха отвътре, приличаха на шум от земетресение, при това доста силно земетресение. Стори ми се, че цялата стъклария на света започна едновременно да се троши, населението на няколко града крещеше в един глас и почти си представих как стените на сградата се тресат и огъват. В този момент прозвуча полицейска свирка.
В звука на полицейската свирка има нещо магическо Той действа като масло на най-бурните води. Този спецално предизвика мигновено спиране на врявата. Чашите престанаха да се трошат, гласовете притихнаха и миг по-късно мистър Билсън излезе в доста по-различен отколкото на влизане вид. Носът му леко кървеше, а по лицето му се мъдреха началните признаци на насинено око, но иначе по него нямаше други поражения. Той се огледа предпазливо нагоре и надолу по улицата и хукна към най-близкия ъгъл. Аз, като се отърсих от замайващите последствия от сблъсъка с кръчмаря, хукнах след него. Бях преизпълнен с благодарност и възхищение.
Исках да настигна този мъж и да му благодаря тържествено. Исках да го уверя в моята вечна признателност. Нещо повече, исках да взема на заем от него шест пенса. Осъзнаването на факта, че той беше единственият човек в целия лондонски Ийст Енд, който вероятно можеше да ми заеме пари и да ми спести ходенето пеш до Ибъри стрийт, сякаш ми даде криле и аз хукнах дваж по-бързо.
Никак не беше лесно да го изпреваря, защото звукът от стъпките ми очевидно караше мистър Билсън да си мисли, че го преследват и да поддържа олимпийско темпо. В края на краищата, когато към препускането си започнах на всяка втора крачка умолително да добавям: „Мистър Билсън! Чуйте, мистър Билсън!“, той очевидно разбра, че се намира сред приятели.
— О, ти ли си? — каза той, като спря.
Очевидно изпита облекчение. Измъкна потъмняла лула и запали. На фона на гъсто стелещия се дим аз произнесох благодарствената си реч. След като ме изслуша, той извади лулата от устата си и в няколко прости думи обясни поуката от цялата история.
— Никой не може да удря моите приятелчета, когат’ съм наблизу — изрече заклинателно мистър Билсън.
— Беше ужасно любезно от ваша страна, че си направихте труда — развълнувано казах аз.
— Нямъ нищу — каза мистър Билсън.
— Сигурно здраво сте ударили онзи кръчмар. Излетя навън с шейсет километра в час.
— Цапнъх гу — съгласи се мистър Билсън.
— Боя се, че е наранил окото ви — съчувствено казах аз.
— Ами, той! — отрече мистър Билсън и презрително се изплю. — Не беше той. Неговите дружки. Шест-седем парчета бяхъ.
— И тях ли цапнахте? — извиках аз, удивен от храбростта на този мъж-чудо.
— Ър! — потвърди мистър Билсън. Той пуши известно време в мълчание, а после добави: — Ама най-много негу бъхтих. — После ме погледна сърдечно с разтърсено из основи доблестно сърце. — Саму кат’ си помисля — възмутено заяви той, — чи такъв… ъ-ъ-ъ бабанка — описанието бе изключително точно и прецизно — мож’ да цапне дрибусък кат’ теб!
Това отношение беше толкова достойно за възхищение, че нямаше как да възразя срещу избора на думи. Нито пък възроптах, че ме наричат „дребосък“. За мъж с осанката на мистър Билсън, предполагам, повечето хора наистина изглеждаха дребосъци.
— Е, много съм ви задължен — казах аз.
Мистър Билсън пушеше мълчаливо.
— Отдавна ли се върнахте? — попитах аз, за да кажа нещо. Макар останалите му качества да бяха достойни за ува жение, поддържането на разговор не беше сред тях.
— Да съ върнъ? — учуди се мистър Билсън.
— В Лондон. Ъкридж ми каза, че отново сте тръгнали да плавате.
— Слушай, мистър — възкликна мистър Билсън, който за пръв път прояви истински интерес към думите ми, — виждал ли си гу скоро?
— Ъкридж? О, да, виждаме се почти всеки ден.
— Опитвах се да гу намеря.
— Мога да ви дам адреса му — казах аз и го написах на гърба на един плик. После, след като се ръкувах с него, още веднъж му благодарих за любезната помощ и взех назаем пари за билет в метрото, за да се върна в Цивилизацията, двамата се разделихме, изразявайки взаимното си благоразположение един към друг.
Следващият етап в развоя на събитията ще нарека „Епизодът с неприятната жена“. Това се случи два дни по-късно.
Когато се върнах в квартирата си на Ибъри стрийт малко след обяд, бях посрещнат в коридора от мисис Бауълс, съпругата на моя хазаин.
Поздравих я с известна нервност. Тази жена винаги предизвикваше пулсиране в слепоочията ми, подобно на нейния съпруг. На нея й липсваше посланическото достойнство на Бауълс, но компенсираше този недостиг с изключително гробовно поведение, което караше дори силни мъже да треперят от страх пред погледа на воднистите й очи. Шотландка по рождение, тя имаше очи, които изглеждаха така, сякаш непрестанно търсеха астрални тела, обвити в савани. Според мен това си е любимо домашно занимание на определени обществени кръгове в Северна Британия.