Выбрать главу

Пет минути по-късно, придружен от шестте пекинеза и отнасяйки със себе си фунт от моя тютюн, три чифта мои чорапи и бутилка с остатъци от уиски, Ъкридж пое с такси към гара „Чаринг Крос“, за да се захване с делото на живота си.

Изминаха може би шест седмици, шест безоблачни седмици без следа от Ъкридж, а после една сутрин получих тревожна телеграма. Всъщност, това не беше телеграма, а по-скоро изтерзан зов. Във всяка дума се таеше измъченият дух на един велик мъж, който напразно се е борил срещу съкрушителните изпитания, поднесени му от безмилостния живот. Убеден съм, че Йов би изпратил подобна телеграма след продължително общуване с Валдад. (библ. Йов поставя пред Бога въпроса защо страда и защо Бог не възнаграждава праведните със здраве, богатство и щастие. Онези, с които разговаря, сред които и Валдад, не дават отговор на въпроса му, а му показват, че Бог е твърде велик, за да бъде напълно разбран от ограничения човешки ум., бел. пр.)

„Пристигай незабавно. Въпрос на живот и смърт. Отчаяна ситуация. Не ме предавай.“

Телеграмата ме пришпори като ловджийски рог — хванах следващия влак.

Уайт Котидж, Шийпс Крей — обречен вероятно да се превърне в бъдеща историческа забележителност и Мека за поклонниците, влюбени в кучета — представляваше малка и порутена постройка, разположена до главния път за Лондон на известно разстояние от селцето. Намерих я без особени затруднения, тъй като Ъкридж, изглежда, се беше прочул сред местните жители. Да вляза вътре обаче се оказа по-трудна задача. Чуках в продължение на цяла минута безрезултатно, после започнах да викам и тъкмо вече предположих, че Ъкридж не си е у дома, когато вратата внезапно се отвори. Тъй като бях замахнал да почукам за последен път, влетях в къщата по начин, наподобяващ балерина, която разучава нова и трудна стъпка.

— Съжалявам, старче — каза Ъкридж. — Не бих те карал да чакаш, ако знаех кой ме търси. Помислих, че си Гуч, бакалина — доставени стоки на стойност шест лири, три шилинга и едно пени.

— Разбирам.

— Преследва ме като хрътка за тези проклети пари — горчиво произнесе Ъкридж, докато ме водеше към всекидневната. — Трудно е. Господ ми е свидетел, че е трудно.

Дойдох тук да положа началото на огромен бизнес и да направя добро на местните жители, като основа бързо растящо предприятие на крачка от тях, и докато се усетиш, вече започват да се обръщат и да хапят ръката, която е възнамерявала да ги храни. Откакто пристигнах тук, тези кръвопийци непрестанно ми създават неприятности и ме заплашват. Малко доверие, малко отзивчивост, малко проява на добрите стари отношения на взаимни отстъпки — това е всичко, което искам. А какво се случи? Започнаха да ми искат предплата за това и онова. И непрестанно все за предплата плачат, можеш ли да си представиш, точно когато имах нужда от целия си мисловен потенциал, от цялата си енергия и всеки грам концентрация за моята изключително трудна и деликатна работа. Не можех да им дам никаква предплата. По-късно, ако само бяха проявили малко търпение, несъмнено щях да бъда в състояние да уредя всичките си проклети сметки петдесеторно. Но това време все още не е дошло. Опитах се да ги убедя. Казах им: „Ето ме, човек затънал до гуша в работа, опитвам се с всички сили да дресирам шест пекинеза за мюзикхоловете, а вие идвате, отвличате вниманието ми и пречите на работоспособността ми, като ми бръщолевите за някаква си предплата. В това няма никакво желание за сработване — казах им. — Това не е пътят, който води към печалба и богатство. Тези дребнави идеи никога няма да ви донесат успех.“ Ала не, те просто не можаха да го проумеят. Започнаха да ме търсят тук по всяко време и да ме дебнат в засада по пътя, докато накрая превърнаха живота ми в проклятие. А сега знаеш ли какво се случи?

— Какво?

— Кучетата.

— Пипнали са куча чума?

— Не. По-лошо. Хазаинът ми ги отмъкна като гаранция срещу проклетия си наем! Задигна стоката. Прибра активите. Съсипа бизнеса в зародиш. Чувал ли си някога в живота си за подобна низост? Знам, че се съгласих да плащам проклетия наем всяка седмица и в момента съм изостанал с шест седмици, но Боже мой! Естествено, не може да се очаква от човек, захванал се с такъв огромен бизнес, да се тревожи за подобни дреболии, когато е зает с толкова деликатна… Е, обясних всичко това на стария Никърсън, но полза никаква. И тогава ти изпратих телеграма.

— А! — казах аз и последва кратка и многозначителна пауза.

— Помислих си — продължи Ъкридж замислено, — че ти може би ще ме насочиш към някого, от когото бих могъл да измъкна малко пари.