— Сър — каза мисис Бауълс, — в стаята ви има тяло.
— Тяло! — трябва да отбележа, че това начало на разговора, достойно за Филипс Опенхайм (Едуард Филипс Опенхайм (1866–1946) — английски писател на трилъри. Използвал и псевдонима Антъни Партридж, бел. пр.), определено ме стресна. После си спомних нейната националност. — О, мъж, искате да кажете?
— Жена — поправи ме мисис Бауълс. — Тяло с розова шапка.
Усетих как ме обзема чувство за вина. В този непокварен и скромен дом женските тела с розови шапки очевидно изискваха обяснение. Почувствах, че най-правилният ход от моя страна щеше да бъде да призова небето за свидетел, че тази жена не означава нищо за мен, нищичко.
— Трябва да ви предам това писмо, сър.
Поех плика и го отворих с въздишка. Бях познал почерка на Ъкридж и за стотен път през годините на нашето приятелство бях обзет от тъжното подозрение, че този човек отново ще иска от мен нещо страховито.
„СКЪПИ МИ СТАРИ ДРУЖЕ,
Рядко ми се налага да те моля да сториш нещо за мен…“
Изсмях се саркастично.
„СКЪПИ МИ СТАРИ ДРУЖЕ,
Рядко ми се налага да те моля да сториш нещо за мен, люмко, но сега те умолявам да подкрепиш усилията ми и да се покажеш истински приятел, какъвто винаги си бил. Онова, което винаги съм твърдял за теб, Корки, мойто момче, е, че си верен другар, който никога не разочарова приятелите си.
Приносителката на настоящото — прекрасна жена, ще ти хареса — е майката на Флоси. Пристигнала е на еднодневна екскурзия от Север и е от жизнено значение да бъде обгрижена и изпратена от Хюстън в шест и четиридесет и пет. Аз не мога да се погрижа за нея, тъй като, за нещастие, съм на легло с изкълчен глезен. Иначе нямаше да те безпокоя.
Това е въпрос на живот и смърт, старче, и аз разчитам на теб. Не мога да ти опиша колко важно е тази стара птица да бъде подходящо забавлявана. От това зависят изключително важни неща. Затова слагай шапката си и се хващай за работа, старче, за което Господ ще те възнагради. Ще ти разкажа подробностите, когато се видим.
Вечно твой,
С. Ф. Ъкридж
Р.S. После ще покрия всички разходи.“
Единствено послесловът успя да предизвика у мен слаба меланхолична усмивка, но като го оставим настрана, цялата горна част от неприятния документ ми се стори напълно лишена от положителни емоции. Погледнах часовника си и установих, че беше едва два и половина. Предстоеше ми да се занимавам с поверената ми жена цели четири часа и петнайсет минути. Изругах тихо — от което, разбира се, нямаше никаква полза, защото една от специфичните особености на този зъл дух Ъкридж в подобни случаи беше, че освен ако човек не е достатъчно решителен да пренебрегне неговите неистови молби (нещо, което почти никога не успявах да сторя), той не му оставяше възможност за измъкване. Винаги сервираше отвратителните си планове в последния момент и човек нямаше как елегантно да му откаже.
Поех бавно по стълбите към всекидневната си. Мислех си, че за мен щеше да бъде несъмнено преимущество, ако знаех коя, дявол да го вземе, беше тази Флоси, за която Ъкридж говореше с такова лекомислено фамилиарничене. Името ми звучеше абсолютно непознато, макар че паметната записка навеждаше на мисълта, че това проклятие за Великобритания очаква от мен тъкмо обратното. Доколкото ми беше известно, в моя живот нямаше нито една позната Флоси. След като се поразрових из паметта си, от мрачните й дълбини изплуваха отдавна забравени Джейн, Кейт, Мюриъл и Елизабет, но нито една Флоси. Когато отворих вратата, ми стана ясно, че ако Ъкридж очакваше приятните спомени за Флоси да предизвикат нежни отношения между мен и нейната майка, той хранеше фалшива надежда.
Първото ми впечатление след прекрачването на прага на всекидневната беше, че мисис Бауълс притежава дарбата на истинския репортер да акцентира върху съществените детайли. Човек би могъл да каже много неща за майката на Флоси, като например, че беше пълна, приветлива и с много по-силно пристегнат корсет, отколкото който и да е лекар би счел за разумно. Но онова, което доминираше във външния й вид, което крещеше неистово за внимание, беше розовата шапка. Това беше най-големият, най-яркият, най-жизнерадостният и богато украсен Образец на шапкарското изкуство, който някога бях виждал и перспективата да прекарам цели четири часа и петнайсет минути в компанията на тази шапка добави последния щрих към и без това мрачното чувство, което ме беше обзело. Единственият проблясък на светлина, който осветяваше този емоционален мрак, беше мисълта, че ако отидехме на кино, тя трябваше да я свали.