— Ъ, здравейте — казах аз, като се запънах на прага.
— Здрасти — отвърна глас изпод шапката. — Кажи „здрасти“ на джентълмена, Сесил.
Забелязах до прозореца малко издокарано момче. Давайки си сметка с инстинкта на истински творец, че тайната на успешната проза е да знаеш какво да пропуснеш, Ъкридж не го беше споменал в писмото си. А когато младият птеродактил се обърна към мен, за да произнесе нужните любезности, ми стана ясно, че бремето беше по-тежко, отколкото бих могъл да понеса. Дребосъкът имаше мише лице и злобен вид и се вторачи в мен с ледено отвращение, което ми напомни за кръчмаря в кръчмата „Принцьт на Уелс“ на Ратклиф хайуей.
— Взех Сесил с мен — каза майката на Флоси (и както предположих, на Сесил), след като младежът, който ме поздрави резервирано, отбелязвайки наум, че този поздрав не го ангажира с нищо, се беше върнал при прозореца, — защото си помислих, че ще бъде хубаво да каже, че е виждал Лондон.
— Разбира се, разбира се — отвърнах аз, докато Сесил, застанал до прозореца, се взираше мрачно в Лондон, сякаш нямаше добро мнение за него.
— Мистър Ъкридж, каза, че ще ни разведете наоколо.
— С удоволствие, с удоволствие — казах аз с треперлив глас, като погледнах шапката и бързо отвърнах очи от нея.
— Мисля, че най-добре ще бъде да отидем на кино, как ще кажете?
— Не! — отсече Сесил. В тона му имаше нещо, което подсказваше, че каже ли „не“, това е окончателно и не подлежи на обсъждане.
— Сесил иска да разгледа забележителностите — обясни майка му. — филмите и при нас можем да гледаме. Той гори от нетърпение да види забележителностите на Лондон. За него ще бъде много образователно да разгледа всички забележителности.
— Уестминстърското абатство? — предложих аз. В края на краищата, имаше ли нещо по-добро за неговия подрастващ ум от това да види паметниците на великото минало и ако имаше желание, да избере подходящ парцел за собственото си погребение на един по-късен етап? Освен това за миг през ума ми мина мисълта, която отхвърлих, преди да ми донесе някаква утеха, че жените сваляха шапките си в Уестминстърското абатство.
— Не! — каза Сесил.
— Той иска да види убийствата — обясни майката на Флоси.
Тя изрече това така, сякаш то беше най-разумното от всички момчешки желания, но на мен ми прозвуча неосъществимо. Убийците нямат навика да публикуват официална програма на замислените от тях престъпления. Нямах представа какви убийства са насрочени за днес.
— Сесил винаги изчита всичко за убийствата в неделните вестници — продължи родителката, хвърляйки малко светлина върху въпроса.
— О, разбирам — казах аз. — В такъв случай, мястото, което му трябва, е музеят на мадам Тюсо. Там са всичките убийци.
— Не! — изграчи отново Сесил.
— Той иска да види местата — каза майката на Флоси, проявявайки приятелско търпение към моята несъобразителност, — дето са извършени всички тез убийства. Изрязал си е адресите и иска да може да разкаже на приятелите си, щом се върне, че ги е видял.
Почувствах огромно облекчение.
— Е, значи можем да направим цялата обиколка с такси — извиках аз. — Можем да си останем в таксито отначало покрай. Изобщо няма нужда да слизаме от таксито.
— Или с автобус?
— Не с автобус — категорично казах аз. Бях твърдо решен да вземем такси — при това такси с щори, които да се спускат отвътре.
— Е, както искате — любезно се съгласи майката на Флоси. — Ако трябва да говоря лично за себе си, най-вече предпочитам да се повозя хубавичко в такси. Чу ли какво каза джентълменът, Сесил? Ще се возиш в такси.
— Ъх! — откликна едносрично Сесил, сякаш щеше да повярва в твърдението едва когато го видеше осъществено със собствените си очи. Недоверчиво момче.
Спомените за последвалия следобед не са способни да изтръгнат от гърдите ми тиролски трели. Първо, експедицията далеч надхвърли моите набързо направени сметки във връзка с евентуалните разходи. Защо се получи така, не мога да кажа, но всички зрелищни убийства очевидно бяха извършвани в най-отдалечените места на Лондон като Степни и Канинг таун. Второ, Сесил не беше от личностите, които стават по-приятни, след като ги опознаеш. Според мен най-много го харесваха тези, които най-рядко го виждаха. И накрая — цялата тази история беше доста еднообразна и скоро започна да ми лази по нервите. Таксито спираше пред някаква порутена къща на някоя безлюдна уличка на километри от цивилизования свят, Сесил промушваше неприятната си глава навън през прозореца и в продължение на няколко безмълвни момента на екстаз, изпиваше мястото с поглед, след което произнасяше цяла лекция. Очевидно беше чел доста, при това задълбочено. Знаеше цялата информация.