Бях леко изненадан. Не очаквах да видя Ъкридж отново тази вечер. Намерението му, когато се разделихме в „Юнивърсъл“, беше да възнагради мистър Бил сън с вечеря и тъй като Тупалката изпитваше силно смущение, когато се налагаше да влезе в някоя кръчма в Уест Енд, това предполагаше пътуване до Ийст Енд, където в обстановка, близка до сърцето му, бъдещият шампион щеше да изпие голямо количество бира и да изяде толкова твърдо сварени яйца, колкото не бихте могли да повярвате, че е възможно. Фактът, че домакинът в момента с гръм и трясък изкачваше стъпалата към квартирата ми, показваше, че гощавката очевидно се е провалила. А щом гощавката се беше провалила, значи нещо се беше объркало.
— Налей ми нещо за пиене, стари друже — каза Ъкридж, като нахлу в стаята.
— Какво, дявол да го вземе, става?
— Нищо, стари друже, нищо. Аз съм разорен, това е всичко.
Ъкридж трескаво се понесе към гарафата и сифона, които Бауълс беше оставил върху масата. Наблюдавах го загрижено. Една обикновена трагедия не би могла да го промени до такава степен — човекът, който се сбогува с мен на изхода на „Юнивърсъл“, беше преизпълнен с радост. Хрумна ми мисълта, че Билсън Тупалката може да е бил дисквалифициран, но миг по-късно я отхвърлих, защото се сетих, че никой не дисквалифицира боксьори след обстоен размисъл половин час след края на срещата. Но какво друго би могло да доведе моя приятел до това изтерзано състояние? Според мен, именно днешният случай беше повод за тържествено празненство.
— Какво става? — отново попитах аз.
— Каква става ли? Ще ти кажа какво става — изпъшка Ъкридж. Той наля сода в чашата си. Трябва да кажа, че в този момент много ми заприлича на крал Лир. — Знаеш ли колко ще получа от срещата тази вечер? Десет лири! Десет проклети жалки златни лири. Ето това става.
— Не разбирам.
— Наградата беше трийсет лири. Двайсет за победителя. Моят дял е десет. Десет, можеш ли да си представиш! Какво, дявол да го вземе, им е хубавото на десет лири?
— Но ти спомена, че Билсън ти казал…
— Да, знам. Каза ми, че щял да получи двеста. Но този малоумен, потаен, подмолен син на Белиал не ми обясни, че ще ги получи, ако падне!
— Ако падне?
— Да. Щял да ги получи, ако падне. Някакви типове, които искали да спечелят от залозите, го придумали да продаде мача.
— Но той не продаде мача.
— Знам това, дявол да го вземе. Там е цялата работа. И знаеш ли защо не паднал? Ще ти кажа. Точно когато бил готов да се остави да го нокаутират в петия рунд, другият тип случайно го настъпил по врасналия нокът на крака и това така го вбесило, че забравил за всички уговорки, нахвърлил се върху него и му смачкал фасона. Можеш ли да си представиш, момко! Обръщам се към теб като към разумен човек. Чувал ли си някога за подобна глупава, идиотска, малоумна постъпка? Да се откажеш от цяло състояние, дяволски голямо състояние, само и единствено, за да задоволиш някакъв моментен каприз! Да се откаже от такова невероятно съкровище, за което не е помислял и в най-смелите си мечти, само защото някакъв тип го настъпил по врасналия нокът на крака. Неговият враснал нокът! — Ъкридж се изсмя дрезгаво. — Какво право има един боксьор да му е враснал нокътят? А дори и да има враснал нокът на крака, трябва да може — Господи! — да изтърпи половин минута известно неудобство. Истината, момко, е, че боксьорите вече не са това, което бяха едно време. Изродили са се, момко, направо са се изродили. Липсва им сърце. Липсва им смелост. Липсва им самоуважение. Липсва им прозорливост. Старата порода булдози отдавна е изчезнала.
И като кимна унило, Стенли Федърстоунхо Ъкридж изчезна в нощта.
Ъкридж й помага в труден час
Момичето от бюрото за машинопис и стенография имаше кротък, но изразителен поглед. Отначало в него се четеше единствено ентусиазъм и желание да остана доволен. Сега обаче, като се вдигна от огромната тетрадка, в който беше забоден, той срещна моя с израз на раздразнение и озадаченост. На лицето й беше изписана принудена приветливост като на добра жена, която е била несправедливо измамена. Можех съвсем ясно да прочета какво си мисли, сякаш го беше изкрещяла. Смяташе ме за глупак. И тъй като по този въпрос бяхме единодушни, защото през последния четвърт час аз се чувствах точно така, реших, че трябва да сложа край на моето мъчително излагане.
В случая именно Ъкридж ме беше натопил в тази каша. Той беше разпалил въображението ми с разкази за писатели, които успявали да сътворят по пет хиляди думи на ден, диктувайки произведенията си на стенографка, вместо сами да ги записват. И макар в онзи момент да си давах ясно сметка, че той просто се опитва да осигури клиенти на бюрото за машинописни услуги, в което младата му приятелка Дора Мейсън беше съдружничка, тази идея ме привлече. Като всички писатели, аз изпитвах силно отвращение към непрекъснатата работа и това ми се стори приятен изход, превръщащ съчиняването на литература във весел tête-à-tête разговор. Едва когато тези блеснали очи се вгледаха нетърпеливо в моите и този молив се приготви да записва и най-незначителната от моите златни мисли, открих срещу какво съм изправен. През изминалите петнайсет минути аз изпитвах всички многообразни емоции на човек, който, внезапно призован да произнесе реч пред публика, осъзнава твърде късно, че някой му е отнел ума и го е заменил с глава карфиол. И това ме довърши.