Думите му прозвучаха незаинтересовано и почти нехайно, но очите му, вперени в мен, блестяха изразително и аз с чувство на вина извърнах поглед. Моите финанси в момента бяха в обичайното си разклатено положение — при това доста по-разклатено от обикновено в резултат на разорителните ми спекулации в Кемптън Парк миналата събота. Струваше ми се, че именно в този момент е най-удачно да прехвърля отговорността върху нечии други плещи. Впрегнах цялата си мисловна мощ. Случаят изискваше бързо мислене.
— Джордж Тапър! — извиках аз в момент на щастливо прозрение.
— Джордж Тапър? — повтори грейнал Ъкридж, а меланхолията, която го беше обхванала, започна да се топи като мъгла на слънце. — Точно той е човекът, кълна се! Може да е странно, но така и не се сетих за него. Джордж Тапър, разбира се! Щедрият Джордж, старото приятелче от училище. Той веднага ще се съгласи, пък и парите няма да му липсват. Тези момчета от Външното министерство имат винаги под ръка някоя десетачка или двайсетачка, скътана под дюшека. Задигат ги от обществените фондове. Върни се мигом в града, момко, с главоломна скорост, изрови Тапи, напий го и му изкрънкай двайсет лири. Сега е моментът всички верни хора да се притекат на помощ на партията.
Бях убеден, че Джордж Тапър няма да ни подведе и той не ни подведе. Раздели се с парите без да каже гък — дори го направи с ентусиазъм. Тази задача беше точно за него работа. Като момче Джордж пишеше сантиментални стихотворения за училищното списание, а сега е от онези хора, които винаги са готови да сложат началото на подписки за набиране на средства, да организират петиции и дарения. Той заслуша разказа ми с важния вид, който типовете от Външното министерство винаги си придават, когато трябва да решат дали да обявят война на Швейцария или да изпратят строга нота на Сан Марино и посегна да извади портфейла си преди да изтекат две минути от началото на речта ми. Изглежда, тъжната история на Ъкридж силно го трогна.
— Твърде зле — каза Джордж. — Значи дресира кучета, така ли? Е, наистина не е честно след като най-сетне се е захванал с истинска работа, да изпадне във финансови затруднения от самото начало. Трябва да направим нещо практично за него. В края на краищата, този заем от двайсет лири не може да реши завинаги въпроса.
— Мисля, че проявяваш твърде голям оптимизъм, ако гледаш на това като на заем.
— Ъкридж се нуждае от капитал.
— И той мисли така. Гуч, бакалина, е на същото мнение.
— Капитал — твърдо повтори Джордж Тапър, сякаш спореше с извънредния и пълномощен посланик на някоя Велика сила. — Всяко делово начинание се нуждае от капитал в началото. — Той се намръщи замислено. — Откъде можем да намерим капитал за Ъкридж?
— Да ограбим някоя банка.
Лицето на Джордж Тапър светна.
— Сетих се! — каза той. — Довечера ще ида направо в Уимбълдън и ще говоря с леля му.
— Не забравяш ли, че рейтингът му пред нея е направо нулев?
— Може и да има временно охлаждане в отношенията им, но ако изложа фактите и успея да я убедя, че Ъкридж искрено се стреми сам да се издържа…
— Е, можеш да опиташ, ако искаш. Но тя вероятно ще те отреже.
— Това, разбира се, трябва да се направи дипломатично. Може би ще е най-добре да не казваш на Ъкридж какво предлагам да направя. Не искам да будя надежди, които могат да останат напразни.
Яркожълтото петно, което забелязах на другата сутрин на гарата на Шийпс Крей, ми подсказа, че Ъкридж е дошъл да ме посрещне. Слънцето сипеше жарки лъчи от безоблачното небе, но на Стенли Федърстоунхо Ъкридж му трябваше нещо повече от слънчево време, за да свали мушамата си. Приличаше на подвижна капка горчица.
Когато влакът спря на гарата, той стоеше величаво самотен и се опитваше да запали лулата си, но щом слязох, забелязах, че към него се беше присламчил някакъв мъж с тъжен вид, който, ако се съдеше по бързия и настойчив начин на говорене, както и от разпалените му жестове, изглежда разискваше тема, която живо го вълнуваше. Ъкридж изглеждаше раздразнен и изтормозен и когато наближих, чух как гласът му прокънтя в отговор.
— Драги ми сър, стари мой друже, бъди разумен, опитай се да развиеш у себе си онзи широк, гъвкав поглед към нещата…
Той ме видя и пое към мен — при това с желание; и като грабна ръката ми, ме помъкна по перона. Мъжът с тъжен вид нерешително ни последва.
— Носиш ли парите, старче? — попита Ъкридж с напрегнат шепот. — Носиш ли ги?
— Да, ето ги.
— Прибери ги, прибери ги! — болезнено простена Ъкридж, щом бръкнах в джоба си. — Знаеш ли кой беше онзи тип, с когото говорех? Гуч, бакалина!