— Но, разбира се, мистър Ъкридж, разбира се. Те са в бараката в дъното на градината. Веднага ще ви ги доведа.
Той излезе през вратата, като продължи да бърбори угоднически.
— Удивително колко много обичат парите тези типове — въздъхна Ъкридж. — И никак не ми харесва да го виждам. Алчност, така му казвам аз. Очите на този негодник сияеха, направо сияеха, момко, докато прибираше парите. Тези пури са добри — добави той и пъхна още три в джоба си.
Отвън се дочу шум от нерешителни стъпки и мистър Никърсън отново влезе в стаята. Човекът определено имаше угрижен вид. Погледът на обградените му от бакенбарди очи беше изцъклен, а устата му, макар че не беше лесно да се види сред околната джунгла, сякаш беше провиснала скръбно. Той приличаше на някой от по-незначителните пророци, цапардосан зад ухото с натъпкана с пясък кожа от змиорка.
— Мистър Ъкридж!
— Да?
— Мал… малките кучета!
— Е?
— Малките кучета!
— Какво става с тях?
— Няма ги!
— Няма ги?
— Избягали са!
— Избягали? Как, по дяволите, биха могли да избягат?
— Изглежда една от дъските на задната стена на бараката е била разхлабена. Малките кучета трябва да са се промушили. Няма и следа от тях.
Ъкридж отчаяно вдигна ръце и се наду като балон на връв. Пенснето започна да се клати върху носа му, мушамата му изплющя заплашително, а яката му се откачи от копчето, което я придържаше. Юмрукът му се стовари с гръм върху масата.
— Дявол да го вземе!
— Много съжалявам…
— Дявол да го вземе! — извика Ъкридж. — Трудно е. Много е трудно. Идвам тук да развия огромен бизнес, който впоследствие ще осигури поминък и благоденствие на цялата околия, и едва съм сварил да се обърна и да се заема с подготвителните подробности на предприятието, когато пристига този човек и ми задига кучетата. А сега ми разправя с безгрижен смях…
— Мистър Ъкридж, уверявам ви…
— Разправя ми с безгрижен смях, че тях ги нямало. Нямало ги! И къде са се дянали? Дявол да го вземе, ами че те може да са се пръснали из цялата околност. Едва ли ще успея да ги видя отново. Шест скъпоценни пекинеза, вече дресирани на практика до степен, когато биха могли да бъдат продадени с огромна печалба…
Мистър Никърсън, който пристъпваше от крак на крак с виновен вид, сега извади от джоба си смачкана пачка банкноти, които развълнувано тикна на Ъкридж, който се отказа от тях с презрително махване на ръката.
— Този джентълмен — прокънтя гласът на Ъкридж, като ме посочи със стремителен жест — по една случайност е адвокат. Провървя ми, че избра точно днес да ми дойде на посещение. Проследи ли внимателно всичко, случило се до момента?
Отговорих, че съм следил всичко много внимателно.
— Смяташ ли, че мога да заведа дело?
Казах, че ми се струва твърде вероятно и това мнение на вещ специалист сякаш положи последния щрих към абсолютното рухване на мистър Никърсън. Почти разплакан, той отново се опита да натика парите в ръцете на Ъкридж.
— Какво е това? — високомерно попита Ъкридж.
— Аз… аз си помислих, мистър Ъкридж, че, ако ви устройва, може да склоните да си вземете обратно парите, и… да сметнем този епизод за приключен.
Ъкридж се обърна към мен с повдигнати вежди.
— Ха! — извика той. — Ха, ха!
— Ха, ха! — послушно му запригласях аз.
— Той си мисли, че може да приключи епизода, като ми върне парите. Не е ли забавно?
— И още как! — съгласих се аз.
— Тези кучета струваха стотици лири, а той си мисли, че може да ме компенсира с някаква си смрадлива двайсетачка. Щеше ли да повярваш на нещо подобно, ако не го беше чул със собствените си уши, стари ми друже?
— Никога!
— Ще ти кажа какво ще направя — обяви Ъкридж след известен размисъл. — Ще взема тези пари. — Мистър Никърсън му благодари. — Има още една-две дребни сметки, които трябва да се уредят с местните търговци. Ти ще ги уредиш…
— Разбира се, мистър Ъкридж, разбира се.
— А после… е, ще трябва да помисля. Ако реша да заведа дело, моят адвокат ще се свърже с теб, когато му дойде времето.
След тези думи си тръгнахме, като оставихме този жалък човечец да трепери от страх зад бакенбардите си.
Стори ми се, докато вървяхме по сенчестия път, а после но окъпаното в слънце шосе, че Ъкридж се държи в този изпълнен с нещастия час с достойна за възхищение твърдост. Неговият инвентар, кръвта във вените на предприятието му, беше пръсната из цял Кент, като вероятността да се върне някога беше нищожна, а единственото, което се мъдреше в другото поле на търговския му баланс беше отмяната на неколкоседмичен наем и разплащането с Гуч, бакалина и неговите приятелчета. Подобна ситуация като нищо би сломила духа на някой обикновен човек, но Ъкридж в никакъв случай не изглеждаше обезсърчен, а по-скоро изпълнен с доволство. Очите му блестяха иззад пенснето и той си подсвиркваше игрива мелодийка. Когато след малко започна да пее, почувствах, че е дошло време да насоча вниманието му в друга посока.