— Изхвърлиха ме!
— Изхвърлили са те! Кой? Откъде?
— От проклетия театър, момко. След като ми взеха парите, дявол да го вземе. Е, аз, разбира се, оказах съпротива, но въпросът е принципен. Корки, никога не тръгвай де търсиш справедливост, защото няма такова нещо под широкия небесен свод. Бях излязъл да глътна малко въздух след първото действие, а когато се върнах, някакъв сатана в човешки облик ми беше заел мястото. И само защото се опитах да вдигна този тип за ушите, цяла дузина наемни убийци налетяха изневиделица върху мен и ме изхвърлиха. Представи си само! Нещастна страна! Дявол да го вземе — гневно каза той с поглед, изпълнен с копнеж, — имам намерение да…
— Не бих го направил — опитах се да охладя ентусиазма му аз. — В края на краищата, има ли значение? Подобни неща се случват от време на време. Деловият човек ги подминава с усмивка.
— Да, но…
— Ела с мен да пийнем нещо.
Това предложение го накара да се разколебае. Желанието за бой угасна в погледа му и той за миг се замисли.
— Ти нямаше ли поне да хвърлиш една тухла през прозореца? — изпълнен със съмнения попита той.
— Не, не!
— Може би си прав.
Той ме хвана под ръка и ние прекосихме улицата по посока на светещите като приканващ маяк прозорци на близката кръчма. Кризата беше отминала.
— Корки — каза Ъкридж малко по-късно, като остави внимателно халбата си с бира на плота, да не би поради възбудата си да разлее съдържанието й. — Не мога да се начудя, направо не мога да се начудя на поразителния факт на твоята поява в този проклет град.
Аз обясних положението си. Присъствието ми в Луниндно се дължеше на факта, че вестникът, който понякога се възползваше от моите услуги като специален автор, ме беше изпратил да напиша по-пълен и научно подплатен репортаж, отколкото техният местен кореспондент беше в състояние да съчини, за дейността на някой си Евън Джоунс, най-новият ентусиазиран религиозен проповедник, радетел за възстановяване на старите обичаи, който периодично разпалваше страстите на миньорското население в Уелс. Неговото следващо и най-голямо събрание щеше да се състои на другата сутрин в единадесет часа.
— Но ти какво правиш тук? — попитах аз.
— Какво правя? — повтори Ъкридж. — Кой, аз ли? Е, къде другаде очакваш да бъда? Не си ли чул?
— Да чуя какво?
— Не видя ли афишите?
— Какви афиши? Пристигнах едва преди час.
— Скъпи ми стари друже! Е, в такъв случай, естествено, ти не си в течение на местните дела. — Той пресуши халбата си, въздъхна доволно и ме изведе на улицата. — Виж!
Ъкридж сочеше към един афиш с едри букви в червено и черно, който красеше страничната стена на Търговски център за дамски шапки „Бон Тон“. Системата на уличното осветление в Луниндно е дефектна, но все пак успях да прочета какво пише на него:
Специален мач в десет рунда ЛОЙД ТОМАС (Луниндно)
срещу БИЛСЪН ТУПАЛКАТА (Бърмъндзи)
— Ще се състои утре вечер — обясни Ъкридж. — И нямам нищо против да ти кажа, момко, че ще спечеля колосално състояние.
— Все още ли си мениджър на Тупалката? — попитах аз, учуден от тази непреклонна упоритост. — Смятах, че след последните два случая ти е дошло до гуша.
— О, този път сериозно ще се постарая. Поговорих бащински с него.
— Колко ще получи?
— Двайсет лири.
Така, сякаш бях изпил огромни количества шампанско под акомпанимента на оркестър, който свири много силно. Още преди проповедникът да заговори, настроението на околните беше смущаващо за човек с трезв ум, защото огромната тълпа беше започнала да пее химни веднага щом зае местата си. И макар че мнението, което си бях съставил за жителите на Луниндно, не беше високо, нямаше как да отрека вокалните им умения. Има нещо в уелския глас, когато подеме песен, което никой друг глас не притежава, нещо зловещо и изпитателно, което прониква в съзнанието на човека и сякаш го разбърква с кол. В добавка към това беше последвала и речта на Евън Джоунс.
Не ми трябваше дълго време, за да разбера защо този човек беше преминал през провинцията като пожар. Той притежаваше магнетизъм, искрена убеденост и глас на пророк, който плаче в пустошта. Пламенните му очи сякаш се взираха във всеки един от присъстващите в залата, а всеки път, когато спираше, около мен се надигаха въздишки и вопли като дим от пещ. Той приключи след повече от час, както с изненада установих след справка с часовника си. Аз премигнах като разбуден сомнамбул, поотърсих се, за да се уверя, че все още съм там и излязох. Докато вървях и се оглеждах за „Шапка и пера“, бях, както вече казах, в странно приповдигнато настроение и крачех в нещо подобно на унес, но внезапен глъч ме изтръгна ит мислите ми. Огледах се и видях табелата на „Шапка и пера“, окачена над една сграда от другата страна на улицата.