Това беше съмнителна кръчма в съмнителен квартал, а звуците, които се разнасяха от вътрешността й, не биха чаресали на нито един миролюбив пешеходец. Чуваха се крясъци и звук от трошене на стъкло. Внезапно вратата га отвори и една позната фигура бързо се измъкна навън. Миг по-късно на прага се появи жена.
Тя беше дребна, но държеше най-голямата и страховита бърсалка, която съм виждал. От тази бърсалка се стичаше мръсна вода и докато женицата я размахваше заплашително, мъжът, след като погледна тревожно през рамо, продължи бързешком по пътя си.
— Здравейте, мистър Билсън! — казах аз, когато той се стрелна край мен.
Може би това не беше най-удачният момент да подема светски разговор с него. Той не показа никакво желание да спре. Изчезна зад ъгъла, а жената с няколко вдъхновени слова размаха победоносно бърсалката си и отново влезе в кръчмата. Продължих да вървя и след малко една едра фигура се измъкна предпазливо от съседната малка уличка и закрачи редом с мен.
— Не те познах, мистър — рече с извинителен тон мистър Билсън.
— Очевидно доста бързахте — съгласих се аз.
— Р-р-р! — каза мистър Билсън и за известно време изпадна в дълбокомислено мълчание.
— Коя — попитах аз може би малко нетактично — беше тази ваша приятелка?
Мистър Билсън доби смутен вид. Съвсем ненужно, по мое мнение. Дори героите могат с пълно основание да треперят пред бърсалка, размахана от разгневена жена.
— Излези от задната стая — смутено каза той. — Почна да крещи, като видя к’во съм направил. Не мож’ удари жена — кавалерски обясни мистър Билсън.
— Разбира се, че не — съгласих се аз. — Но какъв беше проблемът?
— Извърших дубро дело — добродетелно заяви мистър Билсън.
— Добро дело?
— Излях им бирите.
— Чии бири?
— Ами сичките им бири. Влязох и вътре имаше доста грешни хора, дето се наливаха с бира. И аз ги излях. Сичките. Тръгнах по масите и им излях бирите една подир друга. Тез бедни грешници бая са изнинадаха — каза мистър Билсън с, както ми се стори, тържествуваща усмивка.
— Лесно мога да си го представя.
— Хъ?
— Казвам, сигурен съм, че са били изненадани.
— Р-р-р! — отвърна мистър Билсън. Той се намръщи. — Бирата — продължи с хладна непреклонност той — е лошо нещо. Греховна е, де, бирата. Жили като змия и хапе като проклета усойница.
Устата ми се навлажни. Тъкмо такава бира търсех из страната години наред. Помислих си, обаче, че не е благоразумно да го споделям. Поради някаква причина, която не можех да проумея, моят спътник, който някога обичате бирата не по-малко от всеки друг, очевидно беше изпълнен с новодобита пуританска неприязън към тази напитка. Реших да сменя темата.
— С нетърпение очаквам участието ви в мача довечера.
Той ме изгледа безизразно.
— Мойто?
— Да, в Одфелоус Хол.
Той поклати глава.
— В никакъв Одфелоус Хол няма да се бия — отвърна той. — Нито в Одфелоус Хол, нито нейде другаде ши са бия, нито довечера, нито друга вечер. — Той се замисли дълбоко и след малко, очевидно стигнал до заключение, че последното му изречение може да бъде подсилено с прибавянето на отрицание, добави „Не!“.
И след като каза това, той внезапно спря и настръхна като ловджийско куче, надушило свежа следа. Аз вдигнах логлед, за да видя какъв интересен предмет край пътя беше привлякъл вниманието и забелязах, че стоим под табелата на друга кръчма, на която пишеше „Синия глиган“. Прозорците й бяха гостоприемно отворени и през тях долиташе мелодичното подрънкване на чаши. Мистър Билсън облиза устни с мълчаливо задоволство.
— Прущавай, мистър — каза той и неочаквано ме остави сам.
Единствената ми мисъл в момента беше да намеря Ъкридж колкото може по-бързо, за да го известя за този зловещ развой на събитията. Защото бях дълбоко разтърсен. Нещо повече, аз бях разтревожен и притеснен. При положение, че беше една от звездите в специален, десетрундов мач, който трябваше да се състои тази вечер, отношението на мистър Билсън ми се стори странно, да не кажа обезпокоително. Ето защо, въпреки внезапния трясък и гълчава от вътрешността на „Синия глиган“, които ме приканваха да спра и видя какво става, аз поех бързо напред и нито спрях, нито се ослушах, докато не стигнах до стъпалата пред Карлиън стрийт номер седем. Най-сетне, след като продължителното ми звънене и чукане накара някаква жена в напреднала възраст да отвори вратата, намерих Ъкридж да лежи върху кушетка с дамаска от росхар в далечния ъгъл на всекидневната.