— Гуспуда! — изрева той. — Аз също бях побойник! Удрял съм мъже, когато съм бил ядосан. Р-р-р, аха. Ама получих просветление. О, братя мои…
Никой не успя да чуе следващите му думи. С изненадваща внезапност смразяващата тишина се стопи. Навсякъде из залата наскачаха изпълнени с възмущение посетители, които държаха да изложат мнението си за ставащото.
Съмнявам се обаче, че дори и да му бяха дали възможност да продължи речта си, мистър Билсън щеше да говори по-дълго, защото в този момент Лойд Томас, който гризеше връзките на ръкавиците си с вид на човек, чието търпение е изчерпано, изведнъж захвърли тези пречки, предпочитайки в замяна по-свободната самоизява и като пристъпи с голи ръце, удари силно мистър Билсън в ченето.
Мистър Билсън се обърна. Виждаше се, че е засегнат, но повече душевно, отколкото физически. За миг той сякаш не беше сигурен какво да направи. После обърна и другата страна.
Кипящият от гняв мистър Томас удари и нея. Сега вече Уилбърфорс Билсън преодоля своята нерешителност и съмнения. Той очевидно сметна, че е направил всичко, което би могло да се очаква от един пацифист. Човек има само две страни. Той протегна подобната си на мачта ръка, за да блокира трети удар, контрира с точност и дух, които запратиха нападателя му с олюляване към въжетата, след което свали бързо сакото си и се захвана за работа с онова непросветлено усърдие, което го беше направило несъмнен любимец на публиката в стотици пристанища. А аз внимателно подхванах Ъкридж, докато падаше от ринга и бързо го подбрах по коридора към неговата съблекалня. Бих дал какво ли не, за да остана и наблюдавам суматохата, която обещаваше да се превърне в битката на всички времена, ако полицията не се намесеше, но задълженията на приятелството винаги са стояли на първо място за мен. След десетина минути обаче, когато Ъкридж, измит, облечен и възстановен възможно най-близо до нормалното състояние, което може да постигне човек, изпитал цялата тежест на Лойд Томас в някоя жизненоважна точка на тялото си, протягаше ръка към своята мушама, през междинните врати долетя вик, който беше толкова завладяващ, та моят спортен дух отказа да го пренебрегне.
— Връщам се след минутка, старче — казах аз.
И пришпорван от този все по-гръмовит рев, аз препуснах обратно към залата.
В промеждутъка, докато помагах на моя пострадал приятел, в залата очевидно бяха успели да въведат известно благоприличие. Конфликтът беше загубил първоначалната си бурна невъздържаност. Поддръжниците на благоприличното начало в спора бяха успели да придумат мистър Томас да надене ръкавиците си, бяха успели да намерят един чифт и за Тупалката. Освен това беше ясно — възникналият конфликт се ръководеше от етикета на турнира, защото бяха определили рундове и един от тях току-що беше свършил. Мистър Билсън седеше отпуснат на един стол в своя ъгъл, а секундантите се грижеха за раните му. В другия ъгъл се извисяваше мистър Томас. Дори един поглед към двамата мъже беше достатъчен, за да добия представа какво беше предизвикало внезапният страхотен изблик на ентусиазъм сред патриотите на Луниндно. В последните секунди на рунда, който току-що беше приключил, местният син очевидно категорично беше излязъл напред по точки. Може би някой случаен удар беше успял да си проправи път през гарда на Тупалката, оставяйки го открит и беззащитен за последната атака. Той седеше безсилно отпуснат в ъгъла си и имаше вид на човек, чиито моменти са преброени. Очите му бяха затворени, устата му зееше отворена и цялата му фигура говореше за изтощение. Мистър Томас, напротив, беше подпрял ръце на коленете си, приведен нетърпеливо напред, сякаш тази формалност — почивката между рундовете — дразнеше неговия властен дух.
Гонгът прозвуча и той скочи от мястото си.
— Момко! — прошепна измъчен глас и една ръка ме хвана за лакътя.
С крайчеца на окото си забелязах, че Ъкридж е застанал до мен. Аз се отърсих от него. Моментът не беше никак подходящ за разговор. Цялото ми внимание беше насочено към онова, което ставаше на ринга.
— Чуваш ли, момко?
Положението там беше стигнало онзи етап, когато публиката губи самоконтрол — силните мъже се качват върху столовете си, а слабите мъже крещят: „Сядай!“. Във въздуха витаеше онова наелектризиращо вълнение, което предшества всеки нокаут.
И в следващия момент нокаутът дойде. Ала не Лойд Томас нанесе последния удар. Уилбърфорс Билсън, гордостта на Бърмъндзи, който само миг преди това се клатеше под ударите на своя противник като стар негоден кораб под напора на ураган, беше открил някакъв мистериозен източник на енергия, който му помогна да нанесе онзи последен удар, който печели битки. Той се издигна нагоре, профуча право към целта си и посредством изумителен, чудотворен ъперкът изпълни своята задача. Това беше последната дума. Всеки друг по-лек удар любимият син на Луниндно можеше да понесе с твърдост, защото тялото му сякаш беше направено от тик, неподатливо на повечето неща с изключение на динамита. Но това беше финалът. Той не остави място за спор, нито за отбягване. Лойд Томас се завъртя, описа пълен кръг, отпусна ръце и бавно рухна на пода.