От публиката се разнесе див вик, а после настъпи тържествена тишина. И в тишината гласът на Ъкридж отново прозвуча в ухото ми.
— Слушай, момко, този проклет Превин е избягал с цялата сума от постъпленията.
В малката всекидневна на Карлиън стрийт номер седем беше тихо и тя изглеждаше тъмна. Това се дължеше на факта, че Ъкридж беше доста едър и вземаше толкова навътре ударите на Съдбата, че когато нещо се провалеше, мрачното му настроение сякаш изпълваше стаята като мъгла. В продължение на няколко минути след завръщането ни от Одфелоус Хол никой от двама ни не проговори. Ъкридж беше изчерпал речниковия си запас по адрес на мистър Превин; що се отнася до мен, нещастието ми се струваше толкова огромно, че съчувствените ми слова дойдоха да изглеждат като подигравка.
— Току-що си спомних още нещо — глухо каза Ъкридж, като се размърда на канапето.
— Какво е то? — тихо и съчувствено попитах аз.
— Този тип Томас. Той трябваше да получи още двайсет лири.
— Не мисля, че ще си ги поиска.
— Ще си ги поиска и още как — мрачно каза Ъкридж. — Като се изключи факта, дявол да го вземе — продължи той и в гласа му внезапно се прокрадна оптимистична нотка — че не знае къде се намирам. Бях забравил това. Имахме късмет, че се изнесохме от онази зала преди да ме спипа.
— Мислиш, че Превин, когато е уговарял подробностите с мениджъра на Томас, не е споменал къде сте отседнали?
— Малко вероятно. Защо да го прави? Поради каква причина?
— Един джентълмен иска да се срещне с вас, сър — монотонно произнесе жената в напреднала възраст от вратата.
Джентълменът влезе. Беше мъжът, който беше дошъл в съблекалнята да съобщи, че Томас е на ринга; и макар че тогава не ни бяха представили един на друг, не ми трябваше слабия стон на Ъкридж, за да разбера кой е.
— Мистър Превин? — каза той. Беше енергичен мъж, с прями обноски и пряма реч.
— Не е тук — отговори Ъкридж.
— И вие ще свършите работа. Вие сте негов съдружник. Дойдох за онези двайсет лири.
Настъпи мъчително мълчание.
— Няма ги — каза Ъкридж.
— Какво няма?
— Парите, дявол да го вземе. И Превин го няма. Офейка.
Погледът на мъжа стана неприятен. Макар че светлината в стаята беше слаба, тя беше достатъчна, за да видим израза на лицето му и този израз в никакъв случай не беше любезен.
— Това не ми върши работа — каза той с металически нотки в гласа.
— Виж сега, стари друже…
— Този номер няма да мине. Искам си парите или ще извикам полицай. Хайде!
— Но, човече, бъди разумен.
— Сгреших, като не ги прибрах предварително. Сега обаче ще ги взема. Давай ги.
— Но аз ти казах, че Превин офейка!
— Наистина е офейкал — вметнах аз, като се опитах да помогна.
— Точно така, мистър — прозвуча глас откъм вратата. — Срещнах го, когато се измъкваше.
Беше Уилбърфорс Билсън. Той стоеше на прага като човек, който не е сигурен как ще го приемат. Целият му вид сякаш молеше за извинение. На лявата му буза имаше синина, а едното му око беше затворено, но не се виждаха други следи от скорошния сблъсък на ринга.
Ъкридж се беше втренчил в него така, сякаш всеки момент очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Ти си го срещнал — простена той. — Наистина ли го срещна?
— Р-р-р! — каза мистър Билсън. — Като идвах към залъта. Видях го кат тъпчеше парите в малко чанте и сетне се изниза бързо.
— Господи! — извиках аз. — Не се ли сетихте какво е намислил?
— Р-р-р! — съгласи се мистър Билсън. — Нивга не ми е харесвал.
— Защо тогава, ти, беден малоумник — изрева Ъкридж, — не го спря, за Бога?
— Изобщо не се сетих — призна извинително мистър Билсън.
Ъкридж се изсмя грозно.
— Направо му забих един в мутрата — продължи мистър Билсън — и му взех малкото чанте.
Той постави на масата малко очукано куфарче, което, докато го побутваше към нас, подрънкваше мелодично; после с вид на човек, престанал да се тревожи за дреболии, пое към вратата.
— Ще ме прущавате, гуспуда — каза Билсън Тупалката със съжаление. — Не мога да остана. Трябва да вървя да разнасям светлината.
Ъкридж се измъква сух от водата