Чаят беше сервиран и аз се опитвах да съчетая духовит диалог с трудната задача да крепя чашата си върху най-малката чинийка, която някога бях виждал, когато моята домакиня погледна неволно през прозореца и издаде звук, който беше нещо средно между въздишка и цъкане с език.
— О, Боже! Пак този странен човек.
Момичето със синята рокля, което беше отказало чай и бродираше в единия от ъглите, се наведе още повече над своето ръкоделие.
— Мили! — жално проплака губернаторшата, сякаш желаеше съчувствие в тази неприятна ситуация.
— Да, лельо Елизабет?
— Този човек отново идва!
Последва кратка, но ясно доловима пауза. Страните на момичето се обагриха в нежно розово.
— Да, лельо Елизабет? — каза тя.
— Мистър Ъкридж — обяви прислужницата на вратата.
В този миг установих, че ако подобни неочаквани удари продължаваха да ме спохождат и съществуването ми се превърнеше в нескончаема поредица от сътресения и изненади, то щеше да се наложи да допусна ПЕППО официално в живота си като съществен регулиращ фактор. Аз безмълвно наблюдавах как Ъкридж нахлу весело в гостната с уверената решителност на мъж, попаднал в позната обстановка. Дори и да не разполагах с думите на лейди Лейкънхийт като доказателство, поведението красноречиво говореше, че той е чест посетител в нейната гостна; а как беше успял да се сближи с една толкова видна и уважавана дама, за мен беше пълна загадка. Съвзех се от вцепенението си, за да установя, че ни запознават, и че Ъкридж, поради някаква причина, несъмнено съвсем ясна за неговия потаен ум, ала необяснима за мен самия, се отнасяше към мен като към съвсем непознат човек. Той кимна любезно, но сдържано и аз, влизайки в тон с негласното му желание, кимнах в отговор. Очевидно изпълнен с облекчение, той се впусна в задушевен разговор с лейди Лейкънхийт.
— Имам добри новини за вас — каза той. — Новини за Ленард.
Промяната в поведението на нашата домакиня при тези думи беше забележителна. Нейният тираничен вид се смекчи мигновено и се превърна в трепетно суетене. Цялата й надменност, която я беше накарала само преди миг да го назове „онзи странен човек“, изчезна като подплашен канибал. Тя настоя да му поднесат чай и кифлички.
— О, мистър Ъкридж! — извика тя.
— Не искам да събуждам напразни надежди и прочее неща от сорта, момко… искам да кажа, лейди Лейкънхийт, но кълна се, наистина смятам, че съм попаднал на следа. Доста усърдно поразузнах тук-там.
— Колко мило от ваша страна!
— Не, не — скромно отвърна Ъкридж.
— Толкова се притесних — каза лейди Лейкънхийт, — че нямах нито миг спокойствие.
Много лошо!
— Снощи имах пристъп на моята отвратителна малария.
При тези думи, сякаш му бяха дали знак, Ъкридж бръкна под креслото си и извади от шапката си като някой фокусник една бутилка, сестра-близначка на онази, която беше оставил в моята стая. Дори от мястото си успях да разчета онези ободрителни думи върху яркия й етикет.
— В такъв случай имам точно това, от което се нуждаете — избоботи той. — Ето какво ви трябва. Блестящи отзиви отвсякъде. Две дози и сакатите хвърлят патериците и се записват в кордебалета.
— Аз едва ли бих могла да бъда наречена саката, мистър Ъкридж — отбеляза лейди Лейкънхийт, възвърнала част от предишната си студенина.
— Не, не! За Бога, не! Но няма да сгрешите, ако вземете ПЕППО.
— ПЕППО? — изпълнена със съмнения повтори лейди Лейкънхийт.
— Той ще ви ободри.
— Мислите, че ще ми се отрази добре? — попита страдалката колебливо.
— Несъмнено.
— Е, много мило и съобразително от ваша страна, че сте го донесли. При тези тревоги около Ленард…
— Знам, знам — измърмори Ъкридж, досущ като някой лекар.
— Струва ми се толкова странно — заяви лейди Лейкънхийт, — че след като пуснах обяви във всички вестници, никой не успя да го намери.
— Може би някой го е намерил! — загадъчно каза Ъкридж.
— Мислите, че е бил откраднат?
— Убеден съм. Такъв красив папагал като Ленард, който може да говори на шест езика…