— И да пее — промълви лейди Лейкънхийт.
— …и да пее — добави Ъкридж, — струва много пари. Но не се притеснявай, стар… ъ… не се притеснявайте. Ако разследването, което в момента провеждам, се окаже успешно, Ленард ще бъде при вас утре жив и здрав.
— Утре?
— Точно така, утре. Разкажете ми сега за вашата малария.
Усетих, че е дошло време да си тръгвам. Не само защото разговорът бе тръгнал в чисто медицинска посока и аз на практика бях изключен от него; онова, което наистина ме теглеше навън, беше неотложната нужда да изляза някъде на открито и да помисля. В ума ми цареше истински хаос. Изведнъж започна да ми се струва, че светът е пълен с важни и обезпокоителни папагали. Взех си шапката и станах. Домакинята удостои оттеглянето ми само с разсеяно кимване. Последното нещо, което видях, беше как Ъкридж като човек с голямо сърце нежно се навежда напред, за да не пропусне нито сричка от клиничните откровения на своята събеседничка. Той не потупваше лейди Лейкънхийт по ръката и не й казваше да бъде храбра малка жена, но правеше всичко, което един мъж може да направи, за да й покаже, че макар и суров на вид, сърцето му си е на мястото и съчувства на нейните неприятности. Тръгнах обратно към къщи. Вървях бавно и замислено, като се блъсках в улични лампи и пешеходци. Когато най-сетне стигнах Ибъри стрийт, гледката на Ъкридж, изтегнат на дивана с цигара в уста, ми подейства като небесно откровение. Бях твърдо решен преди да си тръгне да получа обяснение за онова, което ставаше, дори ако трябваше да изтръгна със сила истината от него.
— Здрасти, момко! — каза той. — Дявол да го вземе, Корки, стари друже, преживявал ли си някога в живота си нещо по-странно от нашата среща преди малко? Надявам се, не се сърдиш, задето се престорих, че не те познавам. Работата е там, че положението ми в онази къща… Какво, по дяволите, правеше ти там, между другото?
— Помагам на лейди Лейкънхийт да подготви мемоарите на съпруга си.
— Разбира се, да. Спомням си, като я чух да казва, че щяла да впрегне някого. Но колко странно, че това се оказа точно ти. Както и да е, докъде бях стигнал? О, да. Моето положение в къщата, Корки, е толкова деликатно, че не се осмелявам да рискувам и да вляза в каквато и да е ангажираща близост. Искам да кажа, че ако бяхме се хвърлили да се прегръщаме и ти след време направеше някакъв глупав гаф — а нищо не ти пречи да го сториш, момко — и те изхвърлят на улицата за лявото ухо — е, виждаш в какво положение ще се окажа аз. Ще бъда несъмнено завлечен от твоето падение. А аз най-тържествено те уверявам, момко, че от добрите ми отношения с тази жена зависи целият ми живот. Трябва да получа нейното съгласие!
— Нейното какво?
— Нейното съгласие. За женитбата.
— Женитбата?
Ъкридж издуха облак дим и се вторачи сантименталнопрез него към тавана.
— Нали е истински ангел? — тихо въздъхна той.
— Лейди Лейкънхийт ли имаш предвид? — попитах аз, озадачен.
— Не се прави на малоумник! Мили, разбира се.
— Мили? Момичето в синьо?
Ъкридж въздъхна мечтателно.
— Когато я срещнах за пръв път, Корки, тя носеше точно тази синя рокля. И шапка с финтифлюшки. Беше в метрото. Отстъпих й мястото си и докато висях на кожения ремък над нея, се влюбих направо светкавично. Давам ти честната си дума, момко, влюбих се завинаги в нея между спирките на Слоун скуеър и Южен Кенсингтън. Тя слезе на Южен Кенсингтън. Аз също. Проследих я до къщата, позвъних, убедих прислужницата да ме пусне, а щом се озовах вътре, скалъпих някаква история, че са ме упътили неправилно и съм попаднал на грешен адрес и прочее неща от сорта. Сигурно са ме помислили за луд, или че се опитвам да им продам някаква застраховка, но за мен това нямаше значение. След няколко дни ги посетих, а после се навъртах наоколо и внимателно следях къде ходят и какво правят, пресрещах ги навсякъде, където отидеха, покланях се, подхвърлях по някоя дума и общо взето ги карах да усещат присъствието ми. Казано накратко, стари друже, ние се сгодихме. Успях да установя, че Мили има навик да извежда кучето на разходка в Кенсингтън гардънс всяка сутрин в единайсет и след това нещата започнаха да се подреждат. Струваше ми доста усилия, разбира се, да ставам толкова рано, но аз бях неизменно там всеки ден, приказвахме и хвърляхме пръчки на кучета и… е, както казах, сгодени сме. Тя е най-възхитителното и прекрасно момиче, което си срещал в живота си, момко.
Изслушах този разказ без да пророня дума. Цялата история беше твърде катастрофална за ума ми. Тя направо ме смаза.
— Но… — започнах аз.
— Но — прекъсна ме Ъкридж — все още не сме съобщили новината на старата дама и аз се опитвам с всеки нерв на тялото си, с всяка фибра на мозъка си, стари друже, да й се представя в добра светлина. Затова й занесох онзи ПЕППО. Сигурно ще кажеш, че не е кой знае колко, но всяка дреболия помага. Показва усърдие. А от усърдието по-хубаво няма. Но, разбира се, онова, на което най-много разчитам, е папагалът. Това е моят коз.