— Леля ти! Но леля ти окончателно и безвъзвратно се отказа от теб и те лиши от наследство.
— Да, ако трябва да бъдем съвсем точни, точно така постъпи. Но старата дама не знае това. Всъщност, аз съвсем умишлено не й го споменах. Нали разбираш, счетох за нужно при този развой на събитията, да изиграя леля ми като основен коз.
— Ти ми каза, че папагалът бил твоят основен коз.
— Знам, че ти казах. Но тези неща се променят в последния момент. Тя клокочеше от благодарност за птицата като врящ чайник, но когато се възползвах от възможността да поискам благословията й, с изненада видях, че се наежи и разколеба. В очите й се появи предишния неприятен стоманен блясък и бабето започна да плещи за тайни срещи и че сме я държали в неведение. Ситуацията изискваше да мисля бързо, момко. И тогава получих вдъхновение. Изиграх картата с леля ми. И повярвай ми, старче, все едно бях изрекъл някакво магическо заклинание. Оказа се, че старата дама отдавна е почитателка на нейните романи и копнеела да се запознае с нея. Омекна като памук в момента, когато споменах името на леля ми и оттогава нямам никакви проблеми с нея.
— А мислил ли си какво ще се случи, когато двете се срещнат? Не виждам дори половин процентова възможност леля ти да даде блестяща препоръка за твоите достойнства.
— Това е вярно. Важното в случая обаче е, че за огромна изненада късметът се оказа на моя страна. По една щастлива случайност леля ми не е в града. В момента е в къщата си в Съсекс, където довършва поредния си роман, а в събота ще отплава за Америка, където ще изнася сказки.
— Как разбра това?
— Късмет, братче, страхотен късмет. Срещнах случайно нейния секретар, един тип на име Уосик, на приятелска сбирка в клуба миналата събота. Няма никакъв начин да се срещнат. Когато леля ми довършва роман, никога не чете писмата или телеграмите си, така че няма смисъл скъпият бабет да се опитва да се свърже с нея. Днес е сряда, тя ще отплава в събота и ще бъде в странство шест месеца — е, дявол да го вземе, когато разбере за тази история, аз отдавна ще бъда женен мъж.
Уговорката между мен и моята работодателка при предварителните ни разговори беше, че тя и племенницата й ще посвещават следобедите си на мемоарите, и че най-удобно ще бъде всеки ден да се явявам на Търлоу скуеър в три часа. На следващия ден тъкмо се бях настанил в кабинета на приземния етаж, когато влезе Мили, натоварена с документи.
— Леля ме помоли да ви донеса писмата на чичо Рупърт за 1889 година.
Огледах я с интерес и с нещо много близко до благоговение. Това беше момичето, нагърбило се с ужасната задача да изживее живота си като мисис Стенли Федърстоунхо Ъкридж — и, нещо повече, перспективата изглежда й харесваше. Точно такива качества превръщат момичетата в истински героини.
— Благодаря — казах аз, като сложих писмата на бюрото. — Между другото, мога ли… надявам се, че ще… — заекнах аз — искам да кажа, Ъкридж ми разказа всичко. Надявам се, че ще бъдете много щастливи.
Лицето й грейна. Тя наистина беше най-очарователното момиче, което бях срещал.
— Благодаря ви много — изчурулика момичето. После седна в огромното кресло и изведнъж ми се стори дребна като мушица. — Стенли ми разказа какви големи приятели сте двамата. Той много държи на вас.
— Страхотен човек! — сърдечно отвърнах аз. Бях готов на всичко, за да й доставя удоволствие. Това момиче беше невероятно очарователно. — Познаваме се още от училище.
— Знам. Той винаги го споменава. — Тя ме погледна с кръглите си очи, точно като на персийско коте. — Предполагам, вие ще му бъдете шафер? — Тя се заля от смях. — По едно време бях много уплашена, че няма да има нужда от шафер. Мислите ли, че беше твърде непочтено от наша страна да откраднем папагала на леля Елизабет?
— Непочтено? — възмутено отговорих аз. — В никакъв случай. Що за идея!
— Тя страшно се притесни — отбеляза момичето.
— Притесненията и грижите от време на време са полезни — уверих я аз. — Твърде голямото душевно спокойствие води до преждевременна старост.
— И въпреки това никога не съм се чувствала по-лоша и засрамена от себе си. Знам, че Стенли се чувстваше по същия начин.
— Със сигурност! — съгласих се аз прочувствено. Това създание беше толкова прелестно, така фино, та дори абсурдното й предположение, че Ъкридж притежава съвест не можа да наруши душевния ми комфорт.
— Той е чудесен и мил, истински кавалер.
— Аз самият бих използвал същите думи.
— Е, за да ви убедя какъв прекрасен характер има, ще ви кажа, че излезе с леля, за да й помогне с пазаруването.
— Нима!