П. Г. Удхаус
Ъкридж се измъква сух от водата
Покойният сър Рупърт Лейкънхийт, кавалер на Ордена на Британската империя, член на Кралския викториански орден, беше от мъжете, с които страната ни се гордее. До оттеглянето му в пенсия през 1906 година той беше назначаван като губернатор на различни, известни с нездравословния си климат предни постове на Британската империя, разположени около Екватора и като такъв беше спечелил уважението и почитта на всички. Един добронамерен редактор, когото познавах по-отблизо, ми осигури работа като помощник на Вдовицата на този велик администратор при подготовката на мемоарите му за печат. И така, през един летен следобед тъкмо бях привършил с натъкмяването на подходящата външна облицовка за първото си посещение при нея в къщата й на Търлоу скуеър, Южен Кенсингтън, когато на вратата се почука и влезе Бауълс, моят хазаин, отрупан с подаръци.
Те се състояха от бутилка с крещящ етикет и голяма картонена кутия за шапки. Аз ги изгледах недоумяващо, тъй като не бяха адресирани до мен.
Бауълс, с характерния си посланически маниер, благоволи да обясни.
— Мистър Ъкридж — каза той с онази нотка на бащинска привързаност, която винаги се прокрадваше в гласа му, щом заговореше за тази заплаха за целокупната цивилизация — се отби преди минутка, сър, и пожела да ви връча тези неща.
Щом приближих масата, на която беше поставил предметите, успях да реша загадката с бутилката. Тя беше голяма и тумбеста, а върху най-изпъкналата й част с червени букви се мъдреше една-единствена дума: ПЕППО. Под нея, с по-малки черни букви беше написано: „Действа ободрително“. Не бях виждал Ъкридж повече от две седмици, но си спомних, че при последната ни среща ми беше говорил за някакъв противен сироп, от онези без рецепта, на който той по някакъв начин беше станал представител. Очевидно това беше въпросната лечебна течност.
— Но какво има в кутията за шапки? — попитах аз.
— Не мога да кажа, сър — отвърна Бауълс.
В този миг обектът на дискусията, който до този момент си стоеше на мястото мирно и тихо като всяка нормална неодушевена вещ, изруга цветисто като стар моряк, след което запя встъпителните тактове на „Ани Лори“ и накрая потъна в предишното си мрачно мълчание.
Несъмнено няколко дози от ПЕППО биха ме въоръжили с необходимата сила на духа, за да понеса със стоическо безразличие това забележително произшествие. Тъй като обаче вътрешността ми не съдържаше нито капка от чудодейния сироп, оживяването на мъртвата материя оказа ужасно въздействие върху нервните ми центрове. Аз отскочих назад и съборих един стол, а Бауълс, забравил за своето достолепие, се издигна безмълвно към тавана. За пръв път го виждах да сваля обичайната си маска на пенсиониран сфинкс, затова дори в този тежък за мен момент аз изпитах искрена наслада от гледката. Тя беше от онези вълнуващи преживявания, които се случват веднъж в живота.
— За Бога! — възкликна Бауълс.
— Я си вземи един фъстък — гостоприемно предложи кутията за шапки. — Вземи си, де.
Паниката на Бауълс намаля.
— Това е птица, сър. Папагал!
— Какво, дявол да го вземе, си мисли, че прави Ъкридж — изревах аз както подобава на възмутен стопанин, — като задръства стаята ми с проклети папагали? Ще ми се този човек да разбере…
Споменаването на името Ъкридж подейства на Бауълс като галещ летен бриз. Той възвърна обичайната си самоувереност.
— Не се съмнявам, сър — изрече той с хладна нотка в гласа, очевидно предназначена да ме укори за моето избухване, — че мистър Ъкридж има основателна причина да ни повери птицата. Предполагам, че иска вие да поемете грижите за нея.
— Той може и да иска… — започнах напушен аз, но в този момент погледът ми попадна върху часовника. Ако не исках да създам лошо впечатление у работодателката си, като я накарам да ме чака, трябваше незабавно да тръгвам.
— Остави тази кутия за шапки в другата стая, Бауълс — казах аз. — И, предполагам, ще направиш добре, ако дадеш на птицата нещо за ядене.
— Много добре, сър. Можете да сте напълно сигурен, че ще се погрижа за нея както трябва.
Гостната, в която ме въведоха, след като пристигнах на Търлоу скуеър, беше пълна с всевъзможни джунджурии, разнообразни по големина, форма и цвят, напомнящи гръмогласно за губернаторската кариера на покойния сър Рупърт. В допълнение към тях в стаята се намираше дребно и смущаващо красиво момиче със синя рокля, което ми се усмихна дружелюбно.
— Леля ми ще слезе всеки момент — каза тя и в продължение на няколко минути си разменяхме банални реплики.
След това вратата се отвори и се появи лейди Лейкънхийт.