Аз прокарах ръка по сбръчканото си от мисловен напън чело.
— Папагалът! — повторих аз едва-едва. — Обясни ми за папагала.
Ъкридж ме изгледа искрено учуден.
— Нима искаш да ми кажеш, че още не си разбрал? Човек с твоята интелигентност! Корки, ти ме смайваш. Ами че аз го откраднах, разбира се. Или по-точно, Мили и аз го откраднахме. Мили — момиче като нея се среща едно на милион — пъхна птицата в пазарска чанта една вечер, когато леля й вечеряше навън и ми я спусна през прозореца на гостната. Сега аз я държа на заден план, докато не назрее моментът за зрелищното й връщане. Нямаше да свърши работа, ако я бях върнал веднага. Лоша стратегия. По-разумно ще бъде да задържа пернатото няколко дни в резерв, да покажа усърдие и да предизвикам интерес. Двамата с Мили разчитаме на факта, че старата дама така здраво се е запънала да й върнат папагала, та едва ли после ще ми откаже каквото и да било.
— Но защо натресе проклетия папагал в моята квартира? — попитах аз, спомнил си за неприятното преживяване. — Сърцето ми щеше за една бройка да изхвърчи като тапа навън, когато кутията за шапки проговори.
— Съжалявам, старче, но трябваше да го направя. Не мога да бъда сигурен, че на старата дама няма да й скимне да дойде в моята квартира за нещо. От време на време съм я канил — твърде непредвидливо, както сега си давам сметка — на чай някой следобед. Затова трябваше да оставя птицата при теб. Утре ще я взема.
— Ще я вземеш още тази вечер.
Не тази вечер, старче — замоли Ъкридж. — Утре. Ще видиш, че няма да ти създава никакви неприятности. Просто й подхвърляй по някоя дума от време на време и й давай хляб, натопен в чай или нещо друго и няма да имаш никакви проблеми с нея. А аз ще мина най-късно към обяд да я взема. Господ здраве да ти дава, момко, затова, че ми помогна днес!
За човек като мен, който счита, че са му необходими поне осем часа сън, ако иска да запази младежкия си вид, фактът, че папагалът Ленард се оказа много чувствителен и лесно възбудим, се оказа убийствено измерителен. Както щях да установя, изпитанията, през които беше минал след напускането на родния дом, бяха разтърсили нервната му система. Преди да си легна новият ми съквартирант се държеше сравнително прилично, а когато се изтегнах блажено в леглото за оздравителен сън, пернатият ми гост вече спеше първия си сън. Но в два сутринта сигурно го беше навестил някакъв кошмар, защото бях изтръгнат от дебрите на съня от дрезгав монолог, който според мен беше на някакъв туземен диалект. Изпълнението продължи без прекъсване до два и петнайсет, а след това бе заменено от имитация на парен валяк. След неколкоминутно буботене, очевидно успокоен, папагалът отново заспа. Аз се унесох към три, а в три и половина бях разбуден от бодрите чвуци на моряшка песен. Оттам нататък периодите, в които всеки от нас спеше, изобщо не съвпаднаха. Нощта беше дълга и изтощителна и преди да изляза след закуска, аз оставих категорични указания на Бауълс да уведоми Ъкридж при пристигането му, че ако плановете му да прибере моя неканен гост същия ден се объркат, смъртността сред папагалите рязко ще се повиши. Когато се върнах в квартирата си вечерта, установих, че ултиматумът ми е бил взет присърце. Кутията за шапки беше изчезнала, а около шест часа се появи Ъкридж, толкова засмян и радостно възбуден, че аз разбрах какво се беше случило още преди да заговори.
— Корки, мой човек — възторжено започна той, — това е най-шантавият и най-веселият ден за всички времена и можеш спокойно да ме цитираш!
— Лейди Лейкънхийт ти даде благословията си?
— Не просто ми я даде, а ми я дари радостно и с възторг.
— Не мога да проумея — казах аз.
— Какво не можеш да проумееш? — попита Ъкридж, усетил дразнеща нотка в гласа ми.
— Е, не искам да хвърлям напразни обвинения, но си мисля, че първото нещо, което тя би направила, е да проучи финансовото ти състояние.
— Моето финансово състояние? Че какво не му е наред на моето финансово състояние? Имам петдесет и няколко лири на влог в банката и съм на прага да натрупам огромно състояние от този ПЕППО.
— И това удовлетвори лейди Лейкънхийт? — скептично попитах аз.
Ъкридж се поколеба за миг.
— Е, ако трябва да бъда съвсем честен, момко — призна той, — останах с впечатление, че тя си мисли, че леля ми ще подкрепи финансово начинанието, докато си стъпя на краката.