— За кого да предам, сър?
Е, нямаше да ме преметнат толкова лесно.
— Мистър Уосик ме очаква — хладно отвърнах аз.
— Много добре, сър.
Разходих се бодро из стаята, като оглеждах предметите в нея. Подсвирквах си тихичко. Поговорих любезно с пекинезите.
— Здравейте, пекинезчета! — каза аз.
Приближих до камината, над която имаше огледало. Тъкмо се оглеждах и си мислех, че лицето ми не изглежда чак толкова лошо — може би не точно красиво, но с нещо типично в него — когато внезапно в огледалото се отрази нещо друго.
Това друго нещо беше фигурата на известната романистка и прочута ораторка по вечеринки, мис Джулия Ъкридж.
— Добър ден — каза тя.
Странно колко често боговете, които използват нас, бедните човеци, за безплатни забавления, провалят собствените си замисли, като прекаляват с подигравките. Всяка друга непредвидена пречка по-малко страховита от настоящата, щеше несъмнено да ме превърне в безволев лист индиго, да ме стресне и накара да заеквам, с една дума — да ме направи идеален обект за подигравки. Ала в така сложилата се ситуация установих, че ме изпълва не нещо друго, а странна невъзмутимост. Имах подсъзнателното усещане, че в по-късните часове на деня реакция ще последва и че следващият път, когато погледна в огледало, ще установя с почуда, че косата ми е побеляла, но в момента бях неестествено спокоен и умът ми бръмчеше като циркуляр в хладилна камера.
— Здравейте — чух се да казвам. Стори ми се, че гласът ми идва от някаква дълбока пещера, но беше спокоен и дори с приятен тембър.
— Искали сте да ме видите, мистър Коркоран?
— Да.
— Защо тогава — попита тихо мис Ъкридж — сте пожелали да се срещнете с моя секретар?
В гласа й се долавяше същият язвителен металически звън, който бях доловил при предишния ни сблъсък на същия ринг. Но странното спокойствие, което изпитвах, не ме напусна.
— Разбрах, че сте извън града — казах аз.
— Кой ви каза това?
— Някой го спомена в клуб „Савидж“ онази вечер.
Това очевидно я задоволи.
— Защо искате да ме видите? — попита тя, смутена от бързите ми и интелигентни отговори.
— Надявах се да науча някои факти, свързани със сказките, които ще изнасяте в Америка.
— Откъде разбрахте, че се каня да изнасям сказки в Америка?
Аз повдигнах вежди. Това беше детинско.
— Някой го спомена в клуб „Савидж“ — отвърнах аз.
Тя отново се смути.
— Стори ми се, мистър Коркоран — каза тя с неприязнен блясък в сините очи, — че вие може да сте човекът, за когото става дума в телеграмата на моя племенник Стенли.
— Телеграма?
— Да. Промених плановете си и се върнах в Лондон снощи вместо тази вечер, и едва бях пристигнала, когато донесоха телеграма, подписана „Ъкридж“, от селото, където бях отседнала. В нея имаше инструкции за секретаря ми да предаде на господина, който ще дойде тази сутрин черновата на речта, която трябва да произнеса на вечерята в клуб „Перо и мастило“. Предполагам, че това би трябвало да е някаква недодялана шега от страна на моя племенник Стенли. Освен това предположих, мистър Коркоран, че вие трябва да сте онзи господин, за когото става дума.
Можех цял ден с лекота да отбивам подобни нападки.
— Странна идея! — казах аз.
— Намирате я странна? Защо тогава казахте на иконома ми, че моят секретар ви очаква?
Това беше най-злостният удар до момента, но аз го отбих.
— Човекът очевидно не ме е разбрал правилно. Стори ми се — добавих надменно аз — доста глупав тип.
Очите ни се срещнаха в мълчалив двубой за кратък миг, но всичко беше наред. Джулия Ъкридж беше възпитана жена и това я постави в много неизгодно положение в тази схватка. Защото хората могат да разправят каквото си искат за превзетите маниери на модерната цивилизация и да презират нейното двуличие, но не може да се отрече, че тя притежава едно страхотно достойнство. Каквито и да са нейните недостатъци, цивилизованите порядки не позволяват на една благовъзпитана дама с високо положение в литературните среди да нарече един мъж лъжец и да го прасне по носа, колкото и да е убедена, че той напълно го заслужава. Ръцете на мис Ъкридж потрепнаха, устните й се присвиха, а в очите й се появи изражение, от което човек можеше да получи прободни рани, ако то вземеше, че се материализираше, но тя успя да се сдържи. Само сви рамене.
— Какво искате да знаете за моя цикъл сказки? — попита тя.
Джулия Ъкридж беше вдигнала бялото знаме.
Несполучилият комбинатор и аз се бяхме уговорили да вечеряме заедно в Риджънт грил рум тази вечер и да отпразнуваме щастливия завършек на неговите неприятности. Аз пристигнах пръв и сърцето ми се обля в кръв за моя беден приятел, забелязвайки го как безгрижно крачи по пътеката към нашата маса. Съобщих му лошата новина по най-внимателния възможен начин и духът му рухна като величествена руина под ударите на времето. Единственото изречение, което даде като принос към разговора, ако не се броят случайните едносрични възклицания, той произнесе, когато сервитьорът се оттегли с кутията пури.