— Колко е часът, Корки, старче?
Погледнах часовника си.
— Наближава девет и половина.
— В този момент — каза Ъкридж мрачно — леля ми започва да разправя на старата дама какво мисли за мен.
Не бих могъл да нарека лейди Лейкънхийт, дори й в най-добрите й моменти, жизнерадостна жена, но ми се стори, че беше доста по-навъсена от обикновено, когато седнах на чай с нея следващата сутрин. Тя проявяваше всички белези, характерни за жена, получила обезпокоителни новини. В действителност тя изглеждаше точно като жена на която лелята на мъжа, който се опитва чрез женитба да се превърне в член на нейното уважавано семейство, е разкрила истинския характер на въпросния индивид.
При тези обстоятелства не беше никак лесно да се поддържа разговора по темата за племето мгомо-мгомо. Насред моите самоотвержени опити се случи нещо, което ме накара да изхълцам.
— Мистър Ъкридж — съобщи прислужницата.
Появата на Ъкридж тук сама по себе си бе достатъчно удивителна. Но обяснението за същия вид на домашен любимец, който беше белязал държането му по време на нашата първа среща в тази гостна, беше извън границите на моето въображение. Гледката на това чудо на природата, което бях оставил предишната вечер прекършено като млада тръстика от силен вятър, а сега пърхаше като безгрижна птичка, ми подейства така разтърсващо, че направих онова, което с последни усилия избягвах всеки път, когато бях удостояван с гостоприемството на лейди Лейкънхийт — разлях чашата си с чай.
— Чудя се — каза Ъкридж, впускайки се в разговор с присъщата му жизнерадостна безцеремонност — дали това ще свърши някаква работа, лельо Елизабет.
Аз бях успял да закрепя някак чашата си, но чувайки това любящо обръщение, ръката ми трепна и проклетото чудо отново се катурна. Само някой жонгльор с дългогодишен опит би могъл успешно да се справи с миниатюрните чаши и чинийки на лейди Лейкънхийт под напора на емоциите, които изпитвах в момента.
— Какво е то, Стенли? — попита лейди Лейкънхийт с лек проблясък на интерес.
Двамата бяха навели глави над някаква бутилка, която Ъкридж беше извадил от джоба си.
— Това е нещо ново, лельо Елизабет. Току-що излязло на пазара. Разправят, че вършело отлична работа за папагали. Може би си струва да го опиташ.
— Много мило от твоя страна, Стенли, че си го донесъл — сърдечно заяви лейди Лейкънхийт. — Ще дам на Ленард от него, ако отново получи пристъп. За щастие, днес следобед се чувства по-добре.
— Чудесно!
— Моят папагал — каза лейди Лейкънхийт, решила да включи и мен в разговора — получи много странен пристъп снощи. Не мога да си го обясня по никакъв начин. Здравето му никога не ми е създавало проблеми. Тъкмо се обличах за вечеря, затова не присъствах в самото начало на пристъпа, ала моята племенница, която е била свидетелка на случилото се, ми разказа, че той започнал да се държи много странно. Съвсем неочаквано, както изглежда, той започнал да пее много възбудено; после спрял по средата на такта и започнал да се мъчи. Племенницата ми, която е много добросърдечно момиче, естествено много се притеснила. Тя изтича да ми съобщи и когато аз слязох долу, бедничкият Ленард се беше отпуснал на стената на клетката си съвсем изнемощял и единственото, което успя да каже, беше „Вземи си фъстък!“ Той повтори това тихо няколко пъти, а после затвори очи и се катурна от пръчицата си. Прекарах половината нощ будна до него, но сега, за щастие, той изглежда започна да се възстановява. Днес следобед почти възвърна нормалното си весело настроение и непрестанно приказва на суахили, което винаги е признак, че се чувства бодър.
Аз измърморих моите съболезнования и поздравления.
— Беше изключително неприятно, че Ленард се разболя точно снощи — съчувствено отбеляза Ъкридж, — защото попречи на леля Елизабет да отиде на вечерята в клуб „Перо и мастило“.
— Какво! — За щастие, този път бях оставил чашата си на масата.
— Да — със съжаление отбеляза лейди Лейкънхийт. — А с такова нетърпение очаквах да се запозная с лелята на Стенли там. Но след като бедният Ленард беше в това ужасно състояние, съвсем естествено не можех да мръдна от къщи. Грижите за него са на първо място. Ще трябва да почакам, докато мис Ъкридж се върне от Америка.