Артър Кларк
Криеница
Тъкмо се завръщахме у дома през гората, когато Кингмън забеляза сивата катерица. В този момент можехме да се похвалим с малко, макар и разнообразни трофеи — яребица, четири заека (единият за съжаление съвсем млад), и два гълъба. Противно на някои мрачни предсказания и двете ни кучета бяха невредими.
Катерицата веднага ни забеляза. Може би знаеше, че подлежеше на екзекуция заради щетите, които бе причинила на дърветата в имението, а може би просто някои нейни роднини вече бяха загинали от пушката на Кингмън. С три скока достигна най-близкото дърво и се шмугна зад него като сива мълния. Сетне съзряхме муцунката й още веднъж, вече на височина дванадесет стъпки над земята. Макар и търпеливо да изчакахме известно време с пушки, прицелени в различни клони, повече не я видяхме.
Кингмън имаше много замислен вид, когато прекосихме ливадата пред великолепната стара къща. Не изрече нищо, докато връчвахме жертвите си на готвача, който ги прие без особен ентусиазъм, и излезе от унеса си едва след като седнахме в стаята за пушене и той си припомни своите задължения на домакин.
— Онзи дървесен плъх — започна внезапно (винаги наричаше тези животинчета „дървесни плъхове“, тъй като се дразнеше, че хората бяха твърде сантиментални, за да стрелят по милите малки катерички) — ми напомни едно много странно нещо, което се случи малко преди да изляза в пенсия. Всъщност, едва ли не непосредствено преди това.
— Така си и мислех — отговори сухо Карсън. Стрелнах го с поглед. Той също бе работил във флота и се бе наслушал на разказите на Кингмън. За мен те обаче все още бяха нови.
— Естествено — рече Кингмън, леко засегнат — ако не желаете…
— Продължи, моля те — побързах да отговоря. — Ти събуди любопитството ми. Не мога обаче да си представя каква връзка може да съществува между една сива катерица и втората юпитерианска война.
Обидата на Кингмън май бе попреминала.
— Може би ще променя имената на някои действащи лица — рече, — но не и названията на местностите. Историята започна някъде на милион километра от Марс, в посока към Слънцето…
К–15 бил сътрудник на военното разузнаване. Било му неприятно, когато лишени от въображение хора го наричали шпионин, обаче в момента се вълнувал от нещо много по-съществено. От няколко дни го преследвал скоростен вражески кръстосван. Макар и поласкан, че станал предмет на вниманието на такъв сериозен кораб и на висококвалифицирания му екипаж, К–15 с удоволствие бил готов да предостави тази чест другиму.
Досадата му се засилвала от това, че предстояло след около дванадесет часа неговите приятели да го пресрещнат в близост до Марс на борда на кораб, способен да се справи с обикновен кръстосвач. От последното се вижда, че К–15 е бил важна личност. За съжаление дори и по най-оптимистичните му пресмятания ставало ясно, че най-много след шест часа щял да се окаже в обсега на точната стрелба на преследвачите си. Сиреч, било напълно реално след шест часа и пет минути К–15 да заеме една значителна и все още разширяваща се част от пространството.
Размислил върху възможността да кацне на Марс, но това никак нямало да бъде добре. Съвсем определено щяло да раздразни агресивно неутралните марсианци и да доведе до крайно неприятни последици от политическо естество. Ако пък неговите приятели пожелаели да го евакуират от повърхността на планетата, щяло да им се наложи да изразходват по-голямата част от резервното си гориво.
Разполагал само с едно преимущество, и то не безспорно. Допускал, че командирът на кръстосвача може да реши, че К–15 се е отправил на среща, без обаче да са му известни часа й и размерите на кораба, който трябвало да прибере преследвания. Ако К–15 успеел да оцелее дванадесет часа, щял да бъде в безопасност. Въпросът бил как да постигне това.
К–15 погледнал мрачно картите си и се замислил дали си струва да изразходи остатъка от горивото си в един последен устрем. В каква посока обаче? С празен резервоар щял да бъде напълно безпомощен, а и било възможно преследвачите да разполагат с достатъчно гориво, за да го настигнат. Не било изключено и приятелите му, устремили се в посока към Слънцето с голяма скорост, да се разминат с него, без да успеят да го спасят.
При някои хора колкото повече е застрашен животът им, толкова по-бавно се развиват мисловните процеси. Близостта със смъртта ги хипнотизира, примиряват се със съдбата си и не правят нищо, за да я избегнат. К–15 не бил от тях и в тази отчайваща обстановка мозъкът му заработил по-добре от всякога.
Капитан Смит — ще го наречем така — командир на кръстосвача „Дорадус“, не се изненадал, когато разбрал, че К–15 започнал да намалява скоростта. Очаквал шпионинът да кацне на Марс по логиката, че интернирането е за предпочитане пред гибелта. Когато обаче му казали, че малкият катер се запътил към Фобос, бил съвършено изненадан. Спътникът представлявал парче скала с диаметър от двадесет километра и дори и такива добри стопани като марсианците не го използували за нищо. Капитанът сметнал, че К–15 действително трябва да е бил съвсем отчаян, щом се решил да кацне на Фобос.