— Мога ли да се присъединя към вас?
— Остани при оръдията — отговори Уебнър — Предстои ни среща със собствениците на това място.
— Ха — проговори Тюрекиан, — та те избягаха. Щом ни видяха и офейкаха.
— Страх? — попита Юкико — Не отива на заклети ловци.
— Точно обратното, представям си колко са агресивни — каза Тюрекиан. — Стигнали са до извода, че сме враждебно настроени, защото те никога не биха навлезли в чужда територия непоканени. Понеже не знаят какво представляваме, те са загрижени за децата и женските си и благоразумно отлитат заедно с тях. Очаквам мъжките им бойци — или каквито там имат — скоро да се върнат.
— За какво говориш? — попита Уебнър.
— Как за какво… за местните — премигна Тюрекиан насреща му. — Ти ги видя.
— Големите птицеподобни? Глупости.
— Човече, те излязоха точно от къщата.
— Притежават и домашни животни… — стегна се острото лице на Уебнър. — Не отричам, че тук има загадка.
— Както винаги — добави меко Юкико.
Уебнър кимна.
— Вярно. Но фактите и логиката решават загадките. Нека не усложняваме задачата си с псевдопроблеми. Каквото и да са летящите същества, които видяхме, те не могат да бъдат местният разумен вид. На толкова подобна на Земята планета не е възможно птиците да са се наложили над всички останали живи организми. Той се изправи.
— Подозирам, че обитателите са се барикадирали вътре. Ще отидем при тях и ще се държим миролюбиво.
— Което може да бъде неправилно изтълкувано от тяхна страна — каза Тюрекиан колебливо. — Със стрела или копие могат да те убият толкова лесно, колкото и с бластер.
— Покривай ни, Юкико! — нареди Уебнър. — Следвай ме, Арам! Ако ти стиска.
Той гордо пристъпи пред погледа на момичето. Тюрекиан изруга и бързо се присъедини към него.
Бяха вече близо до вратата, когато върху тях падна нечия сянка. Обърнаха се и погледнаха нагоре. Затаеният дъх на Юкико отекна в предавателите им.
Над тях се рееше един от големите птицеподобни. Слънчевата светлина проби през краищата на крилете му и цветът им на буреносен облак се превърна в окраска от злато. Махът им предизвика вятър, който ги зашемети за секунда.
Гледката беше ужасяваща, едва по-късно осъзнаха, че бе и величествена. Крилете се разпростираха на шест метра, пред тях зейна муцуна, изпълнена с остри бели зъби. Двата крака, с дължината на човешка ръка и почти толкова дебели, бяха поръбени с шипове, а от пръстите им се подаваха нокти. Те изтласкваха съществото и го придвижваха със скоростта на торпедо. Подир него се зададе още едно. Въздухът свистеше и гърмеше.
Оръжията подскочиха в ръцете им.
— Не стреляйте! — викът на Юкико долетя сякаш от много далече.
Великолепното чудовище се намираше почти над тях. От Оръжието на Уебнър изскочи огън. В същия момент животното спря — последва плющене, после вятър в лицата им и то направи завой. Два метра ги деляха от стълкновението. В съзнанието на Тюрекиан се запечата картина, която в бъдеще щеше да си припомня отново и отново. Непознатото същество беше пернато, положително топлокръвно, но в никакъв случай птица. С гръдна кост като корабен нос — невероятно. Тюрекиан видя, че устата на звяра имаше устни, а езикът и небцето бяха розови. Две големи златни очи пронизваха и изгаряха. Над тях стърчеше гребен от бяла перушина с черно по краищата, който вероятно изпълняваше защитна функция спрямо изпъкналия отзад череп. Ветрилообразната опашка имаше същите цветове. Тялото бе махагоново, оголените крака и нокти — жълти.
Изстрелът на Уебнър попадна в перата на лявото крило. След пламъка се появи струя дим. Съществото издаде висок писък, наклони се и се оттегли. Раната не беше сериозна, очевидно не причиняваше болка, но крилото бе останало наполовина извън строя. Тюрекиан имаше достатъчно време да забележи три паралелни прореза в тялото. Помисли си, че сигурно има още три и от другата страна. Те странно наподобяваха хриле. При повдигането на крилата ги зърна как се разширяват, тройно раззинати; при прибирането те се затвориха. Тюрекиан се нахвърли върху Уебнър.
— Остави това, умнико! — изрева той и сграбчи оръжието на ксенолога. Започна борба, при която успя да му разтвори пръстите. Раненият птицеподобен се върна при другаря си, който го очакваше, и те отлетяха.
— Какво правиш? — запротестира Уебнър. Пилотът го блъсна много силно встрани и той падна. Вдигна отново оптическия мерник, но върховете на дърветата му пречеха. Той свали дулото на оръжието.
— Твърде късно — измърмори, — благодарение на тебе. Изправи се, побелял и треперещ от ярост.
— Съобразяваш ли какви ги вършиш? Аз съм твой командир!