— Я й поиграй хорце! Ама живо, от сърце! Нека види тя тозчас, че е весело у нас. Завърти си, завърти, о, не се стеснявай ти! И помахай със ръка, още, още, ха така! Живо тропай ръченица и ще имаш чудна птица! Аз с хармоника ще свиря, тя от музика разбира.
Брат й свири, тя играе, а пък птицата нехае.
— Скачай още, ха така! Зад тила сложи ръка!
Още птички долетяха на отсрещния чардак, ето нещо закълваха… Мирка пак им прави знак, кляка, скача и лудува, брат й свирката надува и превива се от смях. А пък птичките без страх все си там кълват зрънца… В двора сбраха се деца, викат, кряскат като в цирка, всички смеят се на Мирка:
— Гледайте какъв палячо!
Най-подир и тя разбра, че я брат й подигра. Ревна тя тогаз да плаче. В миг при баба си изтича. Много баба я обича…
— Мило мое сладко внуче, я кажи, какво се случи? Леле, мязаш на плашило, мое малко внуче мило! Тъй ли скача на чардака? Тоз Стоян каква е драка!
Тупка детското сърце, плаче Мирка и разказва, гуши мокрото лице в бабината топла пазва.
— Миличкото ми момиче, няма птичките да влезат никога така самички да живеят във кафеза. Всичко живо по света търси волност, свобода.
— А защо тогаз при Ветка кацна там и чурулика, и другарките си вика?
— Твоята добра съседка във кафез не ги затваря, кротко с тях си разговаря. Никога ги тя не гони. А през зимата им рони на чардака си трошици, па им сипва и водица. Свикнаха така със нея и затуй не се боят все край нея да летят, и затуй сега й пеят.
— Но ще разберат ли те, че съм аз добро дете?
— Щом се грижиш, мило внуче, ти за тях, ще се научат.
Оттогава тъй и стана. На чардака, все засмяна, Мирка слага не кафеза, а на птичките трапеза. И при нея идат всички шарени и пойни птички. Тя със тях подскача, вика, като птичка чурулика, че сега не са самички, имат с баба много птички!