Другите двама поклатиха глави. Онова в чинийката беше едно такова лъскаво, розово, на бучки, отгоре му беше бучната черешка, и незнайно защо, ама намязваше на нещо, дето няма да го ядеш, дори и да ти го тръснат в чинията след седмица пълен глад.
— Какво е на вкус? — попита Масклин, след като Гърдър се престраши да сдъвче една хапка.
— Розово едно такова — отвърна Гърдър.3
— Някой да иска фъстък за десерт? — предложи Ангало. — Никой? Ами я да го разкарам тогава.
— Да не си посмял! — скара му се Масклин. И двамата го погледнаха. — Извинявай. Искам да кажа, че не е редно. Не е хубаво да се хвърля храна, и то свястна.
— Грехота е — превзето рече Гърдър.
— Хмммм. За грехота не знам, ама че е тъпо, тъпо е. По-добре го прибери в торбата, че знаеш ли кога ще ти потрябва.
Ангало се протегна, после се прозя.
— Ех, как добре ще ми дойде сега една баня…
— Никъде не виждам вода — огледа се Масклин. — Сигурно все някъде има мивка или тоалетна, ама хич не ми идва наум къде бихме могли да ги потърсим.
— Та като каза тоалетна… — подхвана Ангало.
— В другия край на тръбата, моля — любезно рече Гърдър.
— И внимавай с жиците — обади се и Нещото. Ангало кимна озадачено и се запромъква в мрака.
Гърдър се прозя и се изпъна.
— Тия човечки, дето раздават яденето, няма ли да тръгнат да ни търсят?
— Едва ли — отвърна Масклин. — Едно време, като живеехме Навънка, преди да дойдем в Магазина, човеците понякога са ни виждали, дума да няма. Ама сигурно не са вярвали на очите си. Щото ако бяха виждали някога истински ном, нямаше да правят ония смахнати градински чучела.
Гърдър бръкна из гънките на расото си и измъкна оттам картинката с Внука Ричард. Дори на мътната светлина в тръбата Масклин се убеди, че това е човекът от онази седалка. Онзи нямаше бразди по лицето като този — картинката твърде дълго бе стояла сгъната — нито пък беше направен от малки точици, ама като не броим това…
— Мислиш ли, че е някъде наблизо? — замечтано рече Гърдър.
— Може би, може би… — На Масклин изведнъж му стана чоглаво. — Ама виж какво, Гърдър… Ангало може и да прекалява, но може и да е прав… Може пък Внукът Ричард да си е просто човек като другите, нали разбираш. Може пък човеците наистина да са построили Магазина само за човеци. А вашите прадеди да са се настанили в него, защото… Е, ами защото вътре е било сухо и топло. И…
— Изобщо не те слушам, да знаеш! — сопна му се Гърдър. — Изобщо нямам намерение да те слушам как ми разправяш, че не сме нищо повече от мишките и плъховете! Ние сме нещо много важно!
— Нещото съвсем ясно твърди, че сме дошли тук отнякъде, Гърдър — меко възрази Масклин.
Абатът сгъна снимката.
— Може и да сме. Пък може и да не сме. Все тая.
— Ангало смята, че ако е вярно, изобщо не е все тая.
— Не виждам защо! Истината не е само една — сви рамене Гърдър. — Аз мога да река: ти — това си просто сума ти прах, разни сокове, кокали и космалаци, всичкото това събрано накуп — и ще бъда прав. Но мога да река и така: ти си нещо, което съществува вътре в главата ти, а като умреш, изчезва — и пак ще бъда прав. Питай и Нещото, ако щеш.
Шарените светлинки замигаха по повърхността на Нещото.
Масклин изглеждаше потресен.
— Никога не съм го питал за това!
— А защо? Това ще е първото нещо, за което ще го питам аз — натърти Гърдър.
— А пък то сигурно ще ти каже нещо като „Изчисленията невъзможни“ или „Лошо зададени параметри“ — изсумтя Масклин. — То все така казва, като не ще да си признае, че не знае нещо. Ей, Нещо?
Нещото не отговори. Шарките му се смениха.
— Нещо? — повтори Масклин.
— Наблюдавам комуникациите.
— Често го прави, като му доскучае — продължи Масклин. — Седи си и си слуша разни невидими съобщения, дето витаят из въздуха. Нещо, обърни ми малко внимание, ако обичаш. Важно е. Ние искаме да…
Светлинките се размърдаха. Повечето от тях почервеняха.
— Нещо! Ние…
Нещото прещрака. То така се прокашляше.
— Забелязан е ном в пилотската кабина.
— Виж сега какво, Нещо, такова, ние… КАКВО?!
— Повтарям: забелязан е ном в пилотската кабина.
Масклин метна разярен поглед наоколо.
— Ангало?!
— Изключително вероятно е — заключи Нещото.
3
Подобни странни бучкави неща с розов такъв един вкус се появяват, кажи-речи, при всяко ядене във всички самолети. Никой не знае защо. Вероятно съществуват някакви специални причини от религиозен характер.