— Какъв Ерго пък сега? Нямаме такъв! — озърна се Гърдър.
Нещото присветна срещу него.
— „Ерго“ означава „следователно“.
Масклин го изгледа със съмнение.
— Мислиш ли, че ще вземе чантата със себе си?
— Не е съвсем сигурно.
В тази чанта всъщност нямаше кой знае какво, трябваше да признае Масклин. Вътре бяха пъхнати предимно чорапи, вестници, някоя и друга дреболия, като четка за коса например, и една книга със заглавие „Шпионинът без гащи“. Последният предмет ги беше попритеснил — тъкмо щом самолетът се приземи, ципът на чантата се разтвори, но Внукът Ричард просто тикна книгата между вестниците, без изобщо да погледне вътре. Сега в чантата се промъкваше светлинка и горе-долу се виждаше. И Ангало се опитваше да чете въпросната книга. От време-навреме измърморваше нещичко под нос.
— На мене ми се струва — подхвана Масклин, — че Внукът Ричард не смята да заминава веднага да гледа как тоя спътник излита. Сигурен съм, че първо ще отиде някъде да се наспи. Знаеш ли кога ще излита Совалката, Нещо?
— Не съм много сигурен. Мога да говоря с другите компютри само когато са в моя обхват. Тукашните разбират единствено от работите на летището.
— Ами че то тъй и тъй скоро ще му се приспи — предположи Масклин. — Човеците спят почти по цяла нощ. Май ще е по-добре да излезем от чантата, докато спи.
— А после ще говорим с него — добави Гърдър.
Останалите го зяпнаха.
— Е, нали за това дойдохме тук? — настоя Гърдър. — Нали като тръгвахме, за това си приказвахме? Че ще го помолим да спаси Кариерата…
— Ама той е човек! — тропна с крак Ангало. — И ти досега да не си го разбрал! Изобщо няма никакво намерение да ни помага! Че защо ще ни помага? Той е човек, и толкоз, а пък предците му са построили някакъв си магазин! Чудя ти се как така продължаваш да вярваш, че е нещо като огромен ном, който живее на небето!
— Защото няма в какво друго да вярвам! — нададе вопъл Гърдър. — Ами ти — ти като не вярваш във Внука Ричард, какво търсиш в чантата му?
— Просто съвпадение…
— Ти само това си знаеш! Винаги всичко за тебе е съвпадение!
Чантата се мръдна, тъй че те пак изгубиха равновесие и се изпонатръшкаха.
— Движим се — надникна Масклин през дупката. Почти се зарадва, че най-после може да им прекъсне караницата. — Преминаваме през някаква стая. Отвън е пълно с човеци. Много, ама много човеци.
— Че те къде не са много… — въздъхна Гърдър.
— А някои държат табелки с имена на тях.
Номите бяха свикнали на човеци с табелки. Някои от тях в Магазина през цялото време си носеха табелките с имената — едни такива дълги имена, например „Г-жа Дж. И. Уилямс, Отговорник“, или пък „Здрасти, аз съм Трейси“. Никой не знаеше защо се налага да ги носят. Сигурно защото инак щяха да си ги забравят.
— Я чакай — обади се Масклин. — Тая работа май нещо не е чиста. Единият от тия държи табела, а на нея пише „Ричард Арнолд“. Точно към него вървим! Вече говорим с него!
Плътният сподавен грохот на човешки глас се разнесе над номите като гръмотевица.
— Хуммм-вуммм-бум?
— Фуммм-хуммм-зуммм-бум.
— Хуммм-зуммм-БУМ-фуммм?
— Бум!
— Разбираш ли нещо, а, Нещо? — попита Масклин.
— Да. Човекът с табелата е тук, за да заведе нашия човек в хотела. Това е място, където човеците спят. В него ги и хранят. А останалото са просто разни неща, които човеците си казват, за да се уверят, че още са живи.
— Това пък какво значи?
— Ами, казват си неща като „Как си?“ и „Приятен ден“ и „Ами за времето какво ще кажеш?“ А онова, което значат тези звуци е: „Аз съм жив и здрав, ти също“.
— Ама, Нещо, те и номите си казват такива неща. Това се нарича „да се разбираш с хората“. Що не вземеш и ти да опиташ, може пък да си струва.
Чантата се килна настрани и се удари в нещо. Номите се вкопчиха отчаяно кой къде свари. Ангало — само с една ръка. Не искаше да си загуби страницата.
— Пак огладнях — призна си Гърдър. — В тая чанта нищо ли няма за ядене?
— В тая туба тук има паста за зъби.
— Ще пропусна пастата за зъби, благодаря.
Разнесе се тътен. Ангало вдигна поглед.
— Тоя звук го познавам! — възкликна той. — Това е двигател с вътрешно горене! В кола сме!
— Пак ли?! — изстена Гърдър.
— Веднага, щом можем, слизаме — успокои го Масклин.
— Това що за камион е, а, Нещо? — попита Гърдър.
— Не е камион, а хеликоптер.
— Доста е шумничък. — Никога не се бе натъквал на последната дума, която каза Нещото.