— Това е един вид самолет без крила — поясни Ангало. Той пък беше се натъквал.
Гърдър отдели известно време, за да обмисли това внимателно, в резултат на което изпадна в тих ужас.
— Нещо? — промълви той.
— Да?
— А какво държи във въздуха хе…
— Науката.
— О, така ли. А, добре. Науката ли казваш? Щом е Науката, бива. Е, значи всичко е наред.
Шумотевицата трая дълго. Толкова дълго, че в един момент се превърна в неделима част от света. И когато най-после спря, тишината се стовари върху тях като шок.
Тримата лежаха на дъното на чантата и се чувстваха толкова смачкани, че нямаха сили да приказват. Усетиха, че чантата се вдига, после пак я сложиха някъде, пак я вдигнаха, пак я сложиха, пак я вдигнаха и накрая я метнаха връз нещо меко.
А сетне настана благодатна неподвижност.
Най-накрая се чу гласът на Гърдър:
— Добре де, и каква точно е тая паста за зъби, казваш?
Масклин изрови Нещото от купчината кламери, прах и усукани хартийки на дъното на чантата.
— Да имаш представа къде се намираме, а, Нещо?
— В стая 103, хотел „Нови Хоризонти“, на Какаовия плаж — отвърна Нещото. — Наблюдавам комуникациите.
Гърдър избута Масклин встрани.
— Трябва да изляза оттук! Не издържам вече! Я ми подложи едно коляно, Ангало. Май ще мога да се добера догоре…
Чу се протяжно „бзззззт“ — ципът се отвори. Светлината веднага нахлу вътре. Номите бързо се шмугнаха кой къде намери. Масклин видя как една длан, по-голяма от самия него, се спуска вътре, обхваща една по-малка чантичка — точно в нея бяха пастата за зъби и хавлиената кърпа — и я измъква навън.
Номите не смееха да шавнат.
След малко се дочу далечно шуртене на вода.
Бум-бум-фум, зум-хум-хум, чум-зум-хууум…
Човекът успяваше да надвика струите. Гласът му кънтеше — доста по-силно от нормалното.
— Ама той да не… пее! — стресна се Ангало.
— Хуммм… хум-бум-бум, хумммм… чум-хум-бум! Хууум буммм!
— Ей, Нещо, какво става? — прошепна Масклин.
— Човекът отиде в една стая и сега върху него вали вода — обясни Нещото.
— Това пък защо го прави?
— Предполагам, че защото му харесва да е чист.
— Значи в момента няма опасност, ако се измъкнем от чантата?
— „Няма опасност“ е относително понятие.
— Какво? Какво рече? Нещо някъде ще носим, така ли?
— Не, искам да кажа, че винаги може да съществува някаква опасност. Но предполагам, че човекът ще се мокри още доста време.
— Аха. Те каквито са си едрички, има много за миене — ухили се Ангало. — Айде, давайте.
Оказа се, че чантата се намира върху едно легло. Доста лесно се спуснаха на пода по покривката.
Хум-хум, бууум, буммм…
— Ами сега какво ще правим? — рече Ангало.
— Какво ще правим, след като ядем, искаш да кажеш — отсече Гърдър.
Масклин притича през дебелия килим. Посред най-близката стена имаше висока стъклена врата. Тя бе леко открехната и в стаята нахлуваха нощни шумове и топъл ветрец.
Човек би доловил цирикане на щурци и други дребни тайнствени създанийца, чиято цел в живота е да висят по цяла нощ из храсталаците и да вдигат тупурдия, доста по-голяма от самите тях. Но номите чуват звуците забавено — провлачени и по-плътни. Все едно виене на грамофон, когато токът спре.
Трополенето и ромоленето на нощта изпълваха мрака.
Гърдър притича до Масклин и нетърпеливо се взря в тъмата.
— Я вземи излез и поогледай, дали пък няма да се намери нещо за ядене…
— Имам ужасното чувство — каза Масклин, — че ако изляза навън сега, там наистина ще има нещо за ядене, и това ще съм точно аз.
Човекът отзад продължаваше да пее.
Бум-хум-хум, бууум, уъми! Уъмп!
— За какво пее тоя човек. Нещо?
— Малко ми е трудничко да му следя мисълта. Както и да е, поне е ясно, че певецът много държи да се знае, че бил направил нещо по свой си начин.
— Ама какво е направил?
— Относно това данните са недостатъчни. Ама каквото ще да е било, той го е направил: а) със всяка стъпка по шосето на живота, и б) не свито и не скромничко, защото…4
Тъкмо щеше да каже защо, и на вратата се почука. Пеенето спря. Шуртенето — също. Номите се втурнаха към сенките.
— Опасничко ми звучи — прошепна Ангало. — Това скитосване по шосетата, искам да кажа. „По тротоара на живота“ ми звучи по-добре.
Внукът Ричард излезе от банята, опасал хавлия около кръста си. Отвори вратата. Някакъв друг човек — облечен от глава до пети — влезе в стаята. Носеше табла. Последва кратка размяна на дуднения. После облеченият човек остави таблата и излезе. Внукът Ричард хлътна обратно в банята.