Бу-бу-бу-бу, хум-хуммм…
— Храна! — прошепна Гърдър. — Подушвам я! На оная табла има ядене!
— Сандвич с бекон, маруля и домат. И салата от зеле — обади се Нещото. — И кафе.
— Откъде го знаеш?! — гракнаха и тримата в хор.
— Той си го поръча на рецепцията.
— Зелева салата! — изстена Гърдър в екстаз. — Бекон! Кафе!
Масклин се втренчи нагоре. Подносът бе оставен на ръба на една маса.
До подноса имаше лампа. Масклин бе живял в Магазина достатъчно дълго, за да научи, че има ли лампа, има и жица.
А той никога не бе попадал на нищо, по което да не може да се изкатери.
Редовното хранене — там беше проблемът. Не беше му свикнал. Като живееха Навънка — преди Магазина — бе свикнал дни наред да я кара без ядене, а пък като им паднеше храна отнякъде, така плюскаше, че започваше да му излиза през носа. И така до другия път. Ала номите от Магазина искаха да си хапват по няколко пъти на час. През цялото време дъвчеха. Трябваше им само да изпуснат половин дузина хранения, и веднага почваха да мрънкат.
— Мисля, че ще мога да се покача там горе — обади се той.
— Да! Да! — пламенно изрече Гърдър.
— Ала дали е редно да изяждаме сандвича на Внука Ричард? — хитро додаде Масклин.
Гърдър зяпна и се опули. Замига на парцали.
— Това е важен теологически въпрос… — смутолеви накрая той. — Само че съм твърде гладен, за да го обмислям. Та, нека първо изядем сандвича, пък ако после излезе, че е било грешно да го изядем, ви обещавам много, ама много да съжалявам.
Бум-хум ууууп! Ууууп! Фум, хум…
— Човекът разправя, че краят вече бил близо и виждал завесата — преведе Нещото. — Може и за завесата в банята да става въпрос.
Масклин се изкатери по жицата върху масата. Чувстваше се прекалено изложен на показ.
Очевидно тукашните човеци другояче го разбираха сандвича. Едно време в отдел „Хранителни стоки“ в Магазина също продаваха сандвичи. Думата „сандвич“ означаваше едно такова тъ-ъ-ъ-ъничко нещо си, натикано между две влажни филии хляб. Флоридските сандвичи, от друга страна, кажи-речи изпълваха таблата и ако в тях изобщо участваше някакъв хляб, той се спотайваше нейде дълбоко сред марулено-зелевата джунгла.
Той хвърли поглед надолу.
— По-живо! — изсъска Ангало. — Водата пак спря!
Масклин избута встрани голяма камара зеления, сграби сандвича, катурна го през ръба на таблата и го бутна на пода.
… Фум-хум-хум! Хуууммм! Уап!
Вратата на банята изскърца.
— Айде, бе! Айде бе, хора! — писна Ангало.
Внукът Ричард излезе от банята, направи няколко крачки и спря.
И се вгледа в Масклин.
И Масклин се вгледа в него.
Има мигове, когато самото Време спира.
Масклин осъзна, че този миг е от онези, в които Историята спира да си поеме дъх и да реши какви да ги върши по-нататък.
Мога да остана тук — помисли си той. Ще използвам Нещото за преводач и ще се опитам да му обясня всичко. Мога да му разкажа колко важно е за нас това да си имаме собствен дом. Мога да го попитам не може ли да направи нещо, за да помогне на номите в Кариерата. Мога и да му разкажа как номите от Магазина вярват, че дядо му е създал света. Това последното сигурно ще му хареса. За човек изглежда доста приятелски настроен.
Току-виж, ни помогнал.
Или пък ще ни хване, ще ни притисне тука, ще извика още човеци и те ще почнат да се моткат насам-натам и да мучат, а нас ще ни тикнат я в клетка, я в нещо от сорта и ще почнат да ни бучкат с разни неща. Ще стане също като с шофьорите на Конкорда. Сигурно не са искали да ни навредят, но те просто не знаеха ние какво сме. А ние нямахме време да ги оставим да разберат.
Този свят е техен, не е наш.
Твърде рисковано е. Не. Никога досега не съм го осъзнавал — но ние трябва да постигнем всичко по нашия си начин…
Внукът Ричард бавно протегна ръка и рече:
— Уууумпф?
Масклин се засили и скочи долу.
Номите могат да падат доста дълго, без нищо да им стане. Пък и без това един сандвич с бекон, маруля и домат му омекоти приземяването.
На сандвича в изблик на активност му пораснаха три чифта крачка и той побегна през стаята, като ръсеше майонеза подире си.
Внукът Ричард го замери с хавлията. Не улучи.
Сандвичът прескочи прага и се стопи в цвърчащата, кадифена, пълна с неведоми опасности нощ.
Да паднеш от клона — това далеч не беше единствената опасност, която можеше да те сполети. Едното от жабчетата го изяде гущер. Други няколко, щом излязоха на слънце, мигом почерняха — защото, както посочиха те,