— Навираш ли се?! — кресна Гърдър. — Аз никога през живота си не съм се навирал!
— Нали пътува с Конкорда — припомни му Ангало. — А той е направен от човеци. И човеци го карат.
Гърдър ги гледаше на кръв. Явно нямаше да се даде лесно.
— Е, ами гъските кой ги е правил? — тросна се той.
Ангало се ухили на Масклин.
— Кво? А, че знам ли. Пак гъски, предполагам… — отвърна Масклин.
— Гъски ли? Гъски, казваш? Че какво разбират тия гъски от проектиране и от въздушна безопасност?
— Виж какво — сопна му се Масклин. — Те могат да ни пренесат. Флоридийците прелитат хиляди мили с тях! Хиляди мили. И никой не им дава ни пушена сьомга, ни розовко на бучки. Струва си да опитаме какво е поне за осемнайсет мили, а?
Гърдър се колебаеше. Чутурата си мрънкаше нещо. Гърдър се прокашля.
— Е, много хубаво — рече важно той. — Сигурен съм, че щом и този заблуден индивид е свикнал да лети с тия неща, аз едва ли бих срещнал някакви трудности. — Той се вгледа в кандилкащите се из лагуната сивкави силуети. — Флоридийците могат ли да си говорят с тия същества?
Нещото пробва как ще реагира Шубраче на такъв въпрос. Тя поклати глава. Не — гъските били от тъпи по-тъпи. Пък и какво да им приказваш, като не могат да ти отговорят?
— Ти каза ли й защо сме тук? — попита го Масклин.
— Не. Тя не ни е питала.
— А сега как ще се оправяме?
Шубраче пъхна два пръста в уста и свирна.
Половин дузина гъски се заклатушкаха към брега. И отблизо не изглеждаха мънички.
— Спомням си, че съм чел нещо за тия гъски. — Гърдър бе потънал в някакъв унесен ужас. — Пишеше, че като духнат през носа, можели да счупят и човешка ръка.
— Не бе, с крилото като духнат — поправи го Ангало, вперил поглед в сивкавите, покрити с пера тела, застрашително надвиснали над него. — С крилото.
— Ама то това беше за лебедите — със слаб гласец се обади Масклин. — А пък гъските бяха ония, дето не бива да им казваш „Сссссс!“
Гърдър не отместваше поглед от дългата шия, която се виеше насам-натам пред него.
— Не бих си го и помечтал — рече той.
Много, много по-късно — когато Масклин се захвана да си пише мемоарите, той описа полета с гъските като най-бързия, най-високия и най-кошмарния от всички.
Хората му рекоха: — Ей задръж, ама то това не е вярно! Нали ти казваше, Масклин, че самолетът летял толкова бързо, че собствения му звук не можел да го настигне, и толкова нависоко, че навсякъде около него било синьо!
— Ама точно там е работата — отвърна им той. — Самолетът летеше толкова бързо, че не можеш да разбереш бързо ли лети или не; и толкоз нависоко, че не можеш да си представиш къде се е изкачил. Тъй си беше то. Пък и Конкорда изглеждаше като специално създаден да лети. На Земята изглеждаше съвсем не на място.
Гъските, от своя страна, изглеждаха аеродинамични колкото възглавница. Те нито се търкулваха плавно в небето, нито се рееха сред облаците като самолетите. Не — те търчаха по повърхността на водата и отчаяно блъскаха въздуха с криле, а после — тъкмо когато вече беше повече от ясно, че едва ли биха постигнали нещо по този начин — те изведнъж го постигаха. Водата стремително се отдалечаваше и се чуваше само протяжното свистене на крилата, които изтласкваха гъската нагоре в небето.
Масклин пръв би си признал, че бъкел не отбира от реактивни двигатели, мотори и машини — и сигурно затова пътуването с гъска изобщо не го притесни. Ала си мислеше, че поне от мускули малко от малко разбира — и това, че животът му зависи само от чифт мускули, макар и яки, изобщо не го караше да се чувства спокоен.
Всеки от тях си имаше и придружител-флоридиец. Те не ги управляваха, доколкото забеляза Масклин. Тази работа я вършеше Шубраче, която бе далеч напред — върху шията на гъската-водач.
Останалите я следваха в съвършено V.
Масклин се зарови в перушината. Беше мекичка и удобна, макар и да държеше хлад. Както научи по-късно, за флоридийците въобще не било проблем да спят върху летяща гъска. Самата мисъл за подобно нещо навяваше на Масклин кошмарни видения.
Той надникна навън — само колкото да види, че далечните дървета профучават прекалено бързо под него — и отново забучи глава в перушината.
— Още колко време ще пътуваме, Нещо?
— По моя преценка ще пристигнем близо до космодрума около час преди да изстрелят спътника.
— Надявам се, че да изстреляш не е същото като да застреляш? Че току-виж ни застреляли и нас?
— Не, няма.
— Ух, добре. Е… да имаш някакво предложение как да се качим на онази машина?