Ангало се надигна на лакти.
— Искаш да кажеш, че няма да се возим на совалка?! А как само го чаках!
— Това не ти е Камиона, Ангало. Не мисля, че оставят по някой отворен прозорец, та да може някой да се намъкне вътре през него. Пък и без това си мисля, че за да я подкараме, ще трябват не много, ами страшно много номи, а и бая въже.
— Знаеш ли, като карах Камиона, това беше най-щастливият миг в живота ми — замечтано рече Ангало. — Само като си помисля как месеци наред съм живял в Магазина и нищо не съм знаел за Навънка…
Масклин учтиво изчака. Главата му тежеше.
— Е? — обади се той накрая.
— Какво „Е“?
— И какво, като си мислиш за всички ония месеци в Магазина, когато нищо не си знаел за Навънка?
— Ами… струва ми се, че съм ги пропилял. Знаеш ли какво смятам да направя, ако… Искам да кажа, когато се върнем у дома? Ще запиша всичко, което сме научили Трябва да го правим това, знаеш ли. Да пишем наши си книги. Много книги. Не само да четем човешките, дето са тъпкани с какви ли не измишльотини. И тия книги, дете ще ги пишем, да не са само като оная Гърдъровата „Книга на номите“. Ами да се занимават със сериозни работи. С наука например.
Масклин хвърли поглед към Гърдър. Той нищо не каза. И как да каже, като спеше.
Пион се сви на кравайче и захърка гороломно. Гласът на Ангало заглъхна — той се прозяваше.
Не бяха спали от часове. Номите спят предимно нощем, ала за да изкарат дългия ден имаха нужда от лека дрямка през няколко часа. Дори и Масклин климаше.
— Нещо? — не забрави да каже гой. — Събуди ме след десет минути, става ли, а?
7.
СПЪТНИЦИ: Намират се в Космоса и там си стоят. Крепят се по следния начин: вървят толкова бързо, че никога не се задържат на едно място достатъчно дълго, за да могат да паднат оттам. ТЕЛЕВИЗИЯТА отскача от тях към Земята. Те са част от НАУКАТА.
Масклин лежеше, полупримижал, и слушаше как Гърдър тихичко си приказва с Нещото.
— Аз вярвах в Магазина — нареждаше той. — А то какво излезе — че бил само нещо си там, построено от човеците! Мислех си, че и Внукът Ричард е много специална личност, пък то… бил някакъв си човек, дето пее, докато се мокри!
— Докато взема душ.
— А пък сега какво? В света имало хиляди номи! Хиляди! И всичките вярват в едно, в друго, в какво ли не! Оня тъпак, Чутурата, вярва, че космическите совалки правели небето! Знаеш ли какво си помислих като го чух това? Помислих си, че ако той беше пристигнал в моя свят, а не обратното, щеше мене да помисли за толкова тъп, колкото аз помислих него! А аз съм си точно толкова тъп! Ей, Нещо?
— Тактично си мълчах.
— Ангало вярва в разни идиотски машинарии, а пък Масклин… ох, знам ли го пък него в какво вярва. В Космоса, например. А пък в други неща не вярва. И я го гледай колко е добре! Аз се опитвам да вярвам във важни неща, а тия важни неща и пет минути не изтрайват! Има ли справедливост?
— И тук мога да ти предложа единствено тактично и разбиращо мълчание.
— Просто исках животът ми да има смисъл.
— Много похвална цел.
— Искам да кажа — къде е истината?
Последва пауза. После Нещото заговори.
— Спомням си как разговаряхте с Масклин откъде са произлезли номите. Ти искаше нещо да ме питаш. Сега мога да ти отговоря. Аз съм направен. Знам, че това е истината. Знам че аз съм нещо, направено от метал и пластмаса. Ала съм и нещо, което живее вътре в метала и пластмасата. За мен е невъзможно да не бъда абсолютно убеден в това. И то е страхотна утеха. Що се отнася до номите, разполагам с данни, които сочат, че са произлезли от друг свят и са дошли тук преди хиляди години. Това може да е вярно. А може и да не е. Не съм аз онзи, който да прецени.
— В Магазина си знаех къде съм — продължи Гърдър, говорейки донякъде на себе си. — Дори и в Кариерата не беше чак толкоз зле. Имах си хубава работа. Имах някакво значение за хората. И как да се върна сега, като знам, че всичко онова, в което вярвах — Магазинът, Арнолд Брос. Внукът Ричард, било просто… просто нечия си представа?
— Не мога да ти дам съвет. Извинявай!
Масклин реши, че ще е много дипломатично да се събуди тъкмо сега. Изсумтя силно, за да е сигурен, че Гърдър го е чул.
Абатът се бе зачервил като рак.
— Не можах да заспя — избъбри той.
Масклин се изправи.
— Ей, Нещо, колко време остана?
— Двайсет и седем минути.