— Защо не ме събуди?!
— Исках да си отпочинете добре.
— Ама имаме да бием още толкова много път! Няма да успеем да те качим! Ей, ставайте бе! — Масклин леко срита Ангало. — Хайде, че какво търчане ни чака… Пион къде отиде пък сега? А, ето те и тебе. Гърдър, хайде!
Те се втурнаха през храсталака. В далечината се носеше плътният жален вой на сирена.
— Ама ти наистина добре го даваш, Масклин! — възхити се Ангало.
— По-бързо! Давайте по-бързо!
Сега вече бяха доста близо и Масклин можеше да огледа совалката. Височка си беше. Обаче по ниските й части май нищо не им вършеше работа.
— Надявам се, че добре си планирал нещата, Нещо — рече той задъхано, докато четиримата се провираха из шубрака. — Защото хич не се сещам как ще те качим там горе.
— Не се притеснявай. Вече почти стигнахме.
— Какви ги говориш? Я гледай колко е далече!
— Какво смята да прави? Летящ скок ли? — обади се Ангало.
— Сложи ме на земята.
Масклин послушно остави черната кутийка долу. Нещото протегна няколко сензора — известно време те се клатиха бавно, а после се насочиха към совалката.
— Ама ти на какво си играеш? — ядоса се Масклин. — Губим време!
Гърдър се засмя, макар смехът му да не звучеше много радостно.
— Знам го аз какво прави. Изпраща се на совалката. Нали тъй, Нещо?
— Прехвърлям инструкции в компютъра на комуникационния спътник.
Номите нищо не казаха.
— Или, да го кажа другояче…, ами да — аз превръщам компютъра на спътника в част от мен. Макар и не особено интелигентна част.
— Наистина ли?! — смая се Ангало.
— Естествено.
— Уха! Е, няма ли опасност да загубиш онова, дето го изпращаш?
— Не, то си стои в мене.
— Хем го изпращаш там, хем си го държиш вътре в тебе?
— Да.
Ангало погледна Масклин.
— Ти нещо да си разбрал?
— Аз разбрах — намеси се Гърдър. — Нещото казва, че не е просто машина, ами нещо като… нещо като сбор от електрически мисли, които живеят вътре в машината. Аз така смятам.
Светлинките мигаха по Нещото.
— Много време ли ти трябва? — обади се Масклин.
— Да. Моля ви, не ми отнемайте жизненоважни комуникационни сили в този момент.
— Май иска да ни каже да престанем да му приказваме — обясни Гърдър. — Той сега се съсредоточава.
— То — поправи го Ангало. — Не той, а то. И за какво ни накара да търчим като гламави дотука? Да висим сега и да чакаме!
— Вероятно трябва да се намира достатъчно близо до… до каквото ще да е там — довърши Масклин.
— Колко време ще продължи тая работа? — попита Ангало. — Откакто оставаха двайсет и седем минути, май минаха векове…
— Или поне двайсет и седем минути — довърши Гърдър.
— Ъхъ. Че и повече може да са.
Пион дръпна Масклин за ръкава. С другата ръка сочеше надвисналия над тях бял силует. Издрънка дълго-дълго изречение на флоридийски или, ако Нещото беше право — на почти оригинален номски.
— Без Нещото не мога да ти разбирам — усмихна се стеснително Масклин. — Извинявай.
— Гъсошки не може приказва — поясни Ангало.
По лицето на момчето плъзна паника. Този път закрещя много по-силно и задърпа Масклин много по-упорито.
— Според мен не му се иска да е близо до совалката, когато излита — предположи Ангало. — Сигурно го е страх от шума. Шум гаден, не харесва шум, тъй, тъй? — обърна се той към момчето.
Пион яростно закима.
— На летището не беше чак пък толкоз зле — вдигна рамене Ангало. — Тряс-прас, голяма работа. Ама несвикналите хора сигурно ги е страх.
— Не мисля, че хората на Шубраче са чак пък толкоз несвикнали — намръщи чело Масклин и погледна към бялата кула. Уж беше доста далече, но нищо чудно в някои отношения да бе твърде близо.
Ама твърде близо.
— Мислиш ли, че тук е достатъчно безопасно? Искам да кажа, като тръгне да излита…
— О, я стига — сряза го Ангало. — Ако не беше достатъчно безопасно, щеше ли Нещото да ни пусне да дойдем тук?
— Тъй де, тъй — съгласи се Масклин. — Точно така. Много си прав. Тъпо е да се задълбаваме по въпроса, няма спор.
Арон се врътна и търти да бяга.
Останалите трима извърнаха очи към совалката.
Светлините изписваха сложни фигури по повърхността на Нещото.
Отнякъде зави и втора сирена. Въздухът трептеше от мощ — все едно най-животворната пролет на света всеки момент щеше да се пукне.
Когато Масклин си отвори устата, другите двама чуха от нея да излизат собствените им мисли.
— Как смятате — поде той, много бавно. — Бива ли го Нещото да прецени доколко може да се приближи ном до излитаща совалка? Искам да кажа, с какъв опит разполага по въпроса, вие какво ще кажете?