Спогледаха се.
— Абе, да вземем да се дръпнем малко ли, що ли… — внимателно рече Гърдър.
Те се обърнаха и взеха да се отдалечават.
А после всеки от тях нямаше как да не забележи, че другите двама май вървят все по-бързо и по-бързо…
… и все по-бързо и по-бързо…
… и в един прекрасен миг се предадоха до един. Плюха си на петите и се юрнаха през тръни и шубраци, блъскаха се в камънаците, а лактите им подскачаха нагоре-надолу като същински бутала. Гърдър, който обикновено се задъхваше при всяка скорост, малко по-голяма от тази на кротка разходка, пухтеше край тях като балон.
— Да… имате… някаква… представа… колко… колко… близо… — Ангало пухтеше.
Шумът отначало приличаше на съскане — все едно целият свят се готвеше да си поеме дълбоко дъх. А после премина в…
… не, това не беше звук. Беше по-скоро невидим парен чук, който ги млатеше едновременно и по двете уши.
8.
КОСМОС: бива два вида: а) нещо, в което няма нищо, и б) нищо, в което има всичко. Той е онова, което ви остава, когато вече нищо не ви е останало. Там няма въздух, няма и гравитация — това последното е онова, дето крепи хората върху разните неща. Ако космосът не съществуваше, всичко щеше да е струпано на едно място. Той е предназначен за СПЪТНИЦИ, СОВАЛКИ, ПЛАНЕТИ И ЗА КОРАБА.
След малко — когато земята спря да се тресе — номите се надигнаха.
Спогледаха се с мътен поглед.
— ………? — рече Гърдър.
— Какво?! — отвърна Масклин. Собственият му глас идваше кой знае откъде. Че и едвам се чуваше.
— ………? — рече Гърдър.
— ………? — обади се и Ангало.
— Какво? Не те чувам! Ти мене чуваш ли ме?
Масклин виждаше, че устните на Гърдър мърдат. Посочи ушите си и поклати глава.
— Оглушали сме!
— ………?
— ………?
— Оглушали сме, ви казвам!
Масклин вдигна очи.
Над тях се виеше пушек. Наоколо също се стелеше пушек. И тоя пушек се издигаше твърде бързо дори и за номските високоскоростни сетива. Приличаше на дълъг облак, който с всеки миг се разрастваше, а на върха му пламтеше огън. Шумът утихна до нормален грохот, а после — много бързо — съвсем се загуби.
Масклин пъхна пръст в ухото си и взе да го върти.
Ужасното свистене на тишината измести липсата на звук.
— Някой да ме чува? — осмели се да попита той. — Ей, чувате ли ме?
— Их — гласът на Ангало беше някакси приглушен и неестествено спокоен, — ама само как реве, а? Май не се сещам за нищо, дето да реве по-силно!
Масклин кимна. Чувстваше се като треснат с нещо изключително тежко.
— Ти ги разбираш тия работи, Ангало — едва успя да измънка той. — Човеците се возят на тях, нали?
— Аха. Там вътре. Точно най-отгоре.
— И никой не ги кара насила да го правят, така ли?
— Ъ-ъ. Не мисля — отвърна Ангало. — Май в книгата даже пишеше, че много от тях ужасно искали да се занимават точно с това.
— Искали?!!!
Ангало сви рамене.
— Ами така пишеше…
Сега в небето се виждаше само далечна точка, а зад нея облак дим, който стремително се разливаше.
Масклин се вгледа в облака.
Ама ние сме луди, помисли си той. Ние сме мънички, а пък този свят е голям. Никога не се спираме, та да разберем достатъчно добре къде се намираме, преди вече да сме стигнали някъде другаде. Едно време, като живеех в оная дупка, поне знаех абсолютно всичко, което ми трябваше, за да живея в дупка. Пък сега — минала е само година, а вече съм толкова далече, че не знам и колко далече, и гледам нещо, от което нищо не разбирам, как отлита някъде толкова нагоре, че там няма долу. И не мога да се върна назад. Трябва да отида до края, каквото ще да става — защото просто не мога да се върна обратно. Даже и да се спра не мога.
Значи ето какво искала да ми каже Грима, като ми разправяше за ония жабчета. След като веднъж разбереш едно-друго — и вече не си същият. И нищо не можеш да направиш.
Той пак погледна надолу. Нещо определено липсваше.
Не нещо, ами Нещото!
Той побягна обратно.
Черната кутийка си седеше там, където я бяха зарязали. Беше си прибрала антените. И светлинките бяха угаснали.
— Нещо? — колебливо го побутна той.
Просветна слаба червена светлинка. Масклин изведнъж изтръпна от студ. Нищо, че беше почти жега.
— Ей! Добре ли си?
Светлинката примига.
— Много избързах. Изхабих твърде много енер…
— Енер ли? — Масклин упорито се опитваше да не мисли за това, че последната дума си беше чисто изръмжаване и нищо повече.