— Какво става, а, Нещо?
— Онзи човек в средата е най-важният човек тук. Дошъл е да присъства на изстрелването на совалката и сега всички останали му казват, че било редно той да посрещне кораба.
— Ей, че нахалство! Да не би да е ТЕХЕН!
— Че не е, не е, обаче те си мислят, че идва, за да говори с тях.
— Че защо пък ще си мислят такива работи?
— Защото си мислят, че са най-важните същества на тази планета.
— Брей!
— Да се смаеш, а?
— Ами че номите са по-важни, това всеки го знае! — наду се Масклин. — Или поне… всеки ном го знае. — Той се позамисли над това и тръсна глава. — Та значи, той е вождът на човеците? Сигурно е ужасно мъдър или такъв някакъв…
— Едва ли. Тия около него тъкмо се опитват да му обяснят какво е планета.
— Че той не знае ли?!
— Много човеци не го знаят. А господин вицепрезидент е от тях. 001010011000.
— Пак ли си приказваш с Кораба?
— Да. Шест секунди.
— Значи, той наистина идва…
— ДА.
10.
ГРАВИТАЦИЯ: То не е много ясно какво е, ама по принцип е онова, дето крепи дребните неща, например номите, връз едрите неща, например планетите. Поради НАУКАТА това винаги става, независимо дали знаеш или не за гравитацията. Което иде да покаже, че от НАУКАТА няма отърване.
Ангало се огледа назад.
— Айде бе, Гърдър!
Гърдър се отпусна тежко върху една туфа трева и поведе отчаяна борба да си поеме дъх.
— Тая, дето си я намислил, за нищо не става! — изхриптя той. — Какво смяташ ти? Как тъй ще се бием с човеците самички?
— И Пион е с нас. А пък тая брадва си я бива.
— Да бе, направо ми изкара акъла. Каменна брадва! Сигурно ако имахме две брадви, щяха да ни се предадат на мига!
Ангало заклати брадвата напред-назад. Действаше му успокоително.
— Трябва да опитаме — просто каза той. — Хайде, Пион. Какво видя там? Гъски ли?
Пион се бе вторачил в небето.
— Там горе има някаква точица — присви Гърдър очи.
— Някоя птица ще да е — предположи Ангало.
— Нещо не ми прилича на птица…
— Ами значи е самолет.
— И на самолет не ми прилича.
Сега и тримата бяха вперили очи нагоре. Лицата им оформяха триъгълник.
Там горе се рееше някаква черна точка.
— Не мислите, че Масклин е успял, нали? — колебливо измънка Ангало.
Точката вече не беше точка — беше малко черно кръгче.
— Ама тя не мърда — обади се Гърдър.
— Не мърда насам-натам — Ангало продължаваше да провлачва думите. — Мърда, ама надолу.
Черното кръгче се бе превърнало в по-голямо черно кръгче. По краищата му се появи лек намек за дим или пара.
— Може да е от времето — предположи Ангало. — Нали разбирате, флоридийска климатична особеност…
— А, така ли мислиш? Огромно зърно град — познах, нали? Това е Корабът! Той идва за нас!
Сега кръгчето вече беше доста голямо, и все пак… и все пак… все още много, много далече.
— Хич не бих възразил да дойде за нас, ама малко по-далечко така — потрепера Гърдър. — Нямам нищо против да се поразходя малко.
— Ъхъ — Ангало придобиваше все по-отчаян вид. — Щото като го гледам, не толкова идва, колкото…
— … пада върху нас — довърши Гърдър.
Той погледна Ангало.
— Да бягаме ли?
— Сигурно си струва да се опита…
— И накъде да бягаме?
— Давай след Пион, а? Той преди малко побягна.
Масклин пръв би си признал, че не разбира много-много от превозни средства, ала онова, което им беше обща черта на всички превозни средства, бе, че имат предница, която се намира отпред, и задница, която се намира отзад. Целият номер беше, че предницата е от онази страна, с която тръгват напред.
Онова, дето падаше от небето, обаче имаше форма на диск — горнище, свързано с долнище, а отстрани — ръб. Не вдигаше абсолютно никакъв шум, но явно правеше на човеците безкрайно впечатление.
— Това Корабът ли е?
— Да.
— О…
И тогава нещата взеха да идват на фокус.
Корабът не беше голям. Тук трябваше друга дума. Той не падаше през тънките снопи от облаци там горе, той просто ги разбутваше. Тъкмо си помислиш, че вече имаш някаква представа за размерите му — мине през някой облак и перспективата вземе, че се дръпне. За нещо чак толкоз голямо си трябваше съвсем специална дума.
— Да не вземе да се разбие?!
— Ще го приземя в храсталака — реши Нещото. — Не ща да плаша човеците.