— Не мисля — отвърна Ангало. — Я гледай, пръст треволяк, глупости…
— Ами къде е отишъл Корабът? И що е толкоз тъмно?
Ангало изтръска пръстта от дрехата си.
— Де да знам. Сигурно… сигурно ни е подминал. Или пък ни е забърсал и ние сме припаднали, пък докато се свестим, вече се стъмнило…
— Виждам светлина на хоризонта — рече Гърдър. — Туй май не е редно, а? Няма такива нощи!
Ангало се огледа. Да, наистина в далечината имаше светлина — като ивица. Въздухът бе изпълнен и с някакъв странен звук — толкова тих, че едва се долавяше, ала като веднъж го доловиш, сякаш изпълваше света.
Стана на крака, за да се огледа по-добре.
Туп!
— Оууууу!
Ангало протегна ръка да разтрие удареното на главата. Ръката му напипа метал. Приклекна леко и се осмели да погледне в какво се е ударил.
Известно време мисли с всичка сила.
После рече:
— Ей, Гърдър, ти на това сигурно много, ама много мъчно ще му повярваш, ама…
— Този път — сопна се Масклин на Нещото, — искам да превеждаш точно, разбра ли ме? Хич не се и опитвай да го плашиш!
Човеците бяха наобиколили кораба. Или поне се опитваха да го наобиколят, ама за наобикалянето на нещо толкова грамадно като Кораба бяха нужни страшно много хора. Тъй че го бяха наобиколили само тук-таме.
Пристигнаха и още камиони. Сирените на доста от тях се деряха. Внукът Ричард стърчеше самичък малко по-нататък и нервно си гледаше рамото.
— Освен това сме му и задължени — допълни Масклин. — Използвахме му спътника. И го окрадохме.
— Нали ми каза, че си искал да действате по вашия си начин, без човешка помощ?
— Да, ама сега е друго. Имаме си Кораб. Ние сме го правили. Вече не сме просяци.
— Ще ми позволиш ли да посоча, че ти седиш на рамото му, не той на твоето?
— Голяма работа! — махна с ръка Масклин. — Кажи му на това… искам да кажа, помоли господина да отиде при Кораба. И да не забравиш да кажеш „моля“. Кажи му и че не искаме никой да пострада. Включително и аз.
Внукът Ричард доста се забави с отговора. Ала наистина се отправи към тълпата, струпана около Кораба.
— Какво рече? — Масклин се вкопчи здраво за пуловера.
— „Направо не мога да повярвам!“
— Не ми вярва ли?
— Каза, че дядо му все си приказвал за мъничките хорица, ама той никога не му бил вярвал чак до този момент. Та, той каза: вие да не сте като онези в стария магазин?
Ченето на Масклин увисна. Внукът Ричард го гледаше настоятелно.
— Кажи му „да“ — гърлото на Масклин пресъхна.
— Ще му го кажа. Ала не мисля, че идеята е добра.
Нещото взе да дудне. Внукът Ричард избуча нещо в отговор.
— Казва, че дядо му все разправял разни шеги за мъничките хорица в магазина. Разправял, че му носели късмет.
Масклин отново усети в стомаха си онова ужасно чувство, което означаваше че светът отново е тръгнал да се променя тъкмо щом си е помислил, че най-после го е проумял.
— Дядо му виждал ли е някога ном?
— Казва, че не бил виждал. Ала когато дядо му и на дядо му брат му току-що били построили магазина и оставали да работят в канцеларията до късно, дочували някакви звуци от стените и все си казвали, че в магазина живеели мънички хорица. Било си някаква шега между тях двамата. Казва, че като бил малък, дядо му му бил разказвал за мъниците, които излизали нощем да си играят с играчките в магазина.
— Ама номите от Магазина никога не са правили такива работи!
— Не съм казал, че е било вярно.
Корабът вече бе много по-близо. Никъде не се виждаха прозорци или врати. Беше гладък като яйце.
В главата на Масклин бушуваше водовъртеж. Той винаги бе вярвал, че човеците всъщност са доста умни. В края на краищата, номите бяха много умни. И плъховете бяха доста умни. Даже и лисиците, и те бяха повече или по-малко умни. Сигурно по света се беше сейнал достатъчно акъл, че да стигне и за човеците. Само че това беше нещо повече от акъл.
Той си спомни онази книга, „Пътешествията на Гъливер“. Голяма изненада беше тя за номите. Остров, на който са живели мънички хора, никога не бе съществувал — беше съвсем сигурен в това. Това беше… беше… ами, измислица си беше. В Магазина имаше сума ти такива книги, пълни с измислици. Сума ти проблеми бяха навлеклите на номите. По неизвестни причини човеците имаха нужда от измислици.
Те всъщност никога не са вярвали, че номите наистина съществуват, помисли си той. Ала много са искали да вярват, че ние съществуваме.
— Кажи му… — рече той. — Кажи му, че трябва да се кача на Кораба.
Внукът Ричард зашепна. Все едно слушаш ураган.
— Казва, че там имало твърде много хора.