Че може ли друго да каже.
После се плъзват по листото и цопват във водата.
Макар че жабите забелязват разликата между деня и нощта, идеята за Времето въобще им е малко нещо мътна. Знаят, че едни неща се случват след други неща. Онези жаби, които са наистина умни, може и да са се замисляли по въпроса дали съществува нещо, което задържа нещата да не се случват всичките наведнъж. Ала по-нататък не могат да се задълбочат.
Тъй че колко време е изминало, преди върху тях посред бял ден да се изсипе изневиделица някаква много странна нощ, от жабешка гледна точка е трудно да се каже.
Над върхарите на дърветата се носеше огромна сянка. Спря. След малко се разнесоха гласове. Жабите ги чуваха, макар и да не разбираха нито какво казват, нито какво представляват изобщо. Никак не приличаха на ония гласове, на които бяха свикнали.
А онова, което чуваха, звучеше ей-така:
— Ама колко са тия планини тука, бе?! Че то това си е пълен абсурд! Разсипничество, тъй му казвам аз. Една стига! Ако видя още една планина, ще откача! Още колко останаха? Всичките ли ще ги претърсваме?
— На мене пък ми харесват…
— А на някои дървета съвсем са им сбъркали височината!
— Те също ми харесват, Гърдър.
— А на мене хич не ми харесва туй, че кара Ангало!
— Мисля, че той се справя все по-добре, Гърдър.
— Е, просто се надявам отнякъде да не връхлети още някой самолет, това е…
Гърдър и Масклин се люшкаха насам-натам в една груба кошница, изплетена от телове и жици. Тя висеше от една квадратна дупка на Кораба. В Кораба имаше още доста огромни стаи, които не бяха успели да изследват. И навсякъде беше пълно със стари машини. Нещото беше споменало, че този Кораб бил изследователски.
Масклин обаче не смееше да се довери на машините. Сигурно имаше и такива, които лесно можеха да вдигат кошницата нагоре и да я свалят надолу, но той предпочете да омотае въжето около една колона вътре в Кораба и, с помощта на Пион там вътре, вдигаха и сваляха кошницата единствено с честни номски усилия.
Кошницата се блъсна в един клон и леко отскочи.
Проблемът им беше, че човеците изобщо не ги оставяха на мира. Веднага щом се натъкнеха на някоя планина, която да изглежда горе-долу като онази, която им трябваше, и разни самолети и хеликоптери веднага се разбръмчаваха наоколо като мухи покрай орел. Само ги разсейваха.
Но тук цветя че имаше — имаше!
Масклин изпълзя по клона и стигна до най-близкото цвете. Шест жълти очета се вторачиха в него.
Значи, в края на краищата, вярно било…
Той се почуди дали пък не трябва да им каже нещо, ако изобщо можеха нещо да разберат.
Клонът беше доста дълъг и доста дебел. Ала в Кораба имаше какви ли не инструменти. Можеха да спуснат жици и да закачат клона за тях, а после да го отсекат и да го издърпат нагоре. Изискваше известно време, ала нищо от това. Беше важно!
Нещото беше им разказало, че си имало разни начини за отглеждане на растения под лампи с цвета на слънцето — в гърнета, пълни с нещо като рядка супичка, която помагала на растенията да растат. Най-лесното нещо щеше да е да запазят клона жив. Най-лесното нещо в… света.
Ако действаха леко и внимателно, жабите хич нямаше и да усетят.
Ако светът беше вана, то Корабът в такъв случай приличаше на сапун, който се носи насам-натам из нея като куршум и никога не е там, където очакваш да бъде. Можеше да го забележиш къде е само по това, че изведнъж цели тумби самолети и хеликоптери се юрват натам.
Или по-скоро приличаше на топчето в рулетката, което подскача ли подскача и се чуди на кое число да спре…
Или пък просто се беше загубил.
Търсиха цяла нощ. Ако беше нощ. Трудно е да се каже. Нещото се опита да им обясни, че Корабът се движел по-бързо от Слънцето, макар че слънцето всъщност си седеше на едно място и не мърдаше наникъде. На едни места беше нощ, на други пък — ден. Ужасно лоша организация, според Гърдър.
— В Магазина — обясняваше той, — винаги беше тъмно, точно когато се полага. Ако ще да е бил само нещо си там, построено от човеци. — За пръв път го чуваха да признава, че Магазинът бил построен от човеци.
Ала където и да отидеха, се натъкваха все на непознати гледки.
Масклин се почеса по брадичката.
— Магазинът се намираше на някакво място, което се казваше Блекбъри — рече той. — Толкоз знам аз. Значи. Кариерата няма как да е далеч от него.
Ангало махна раздразнено към екраните.
— Да, ама това тук не ти е картата! Имената изобщо не ги пише! Ама че нелепица! Че как тогава да разбереш къде си?
— Добре де — махна Масклин. — Само недей да слизаш пак надолу да четеш табелите. Колчем си се опитал, и човеците веднага се юрват навън по улиците, а по радиох се почва едно ми ти крещене…