— Ъ-ъ-ъ… Да… Ама той светът хич не е малък!
— Имам го предвид. Говорих си с Пион.
— О, така ли? Е, щом си убеден…
— Да. По-убеден съм, отколкото съм бил някога в каквото и да било — кимна Гърдър. — А пък през живота си съм бил убеден в не едно и две неща, както знаеш.
— Ами тогава… да изберем някое по-подходящо място да те свалим…
— А така. — Гърдър се опитваше да си придаде възможно най-безстрашен вид. — Гледай да има повечко гъски.
По залез го оставиха край едно езеро. Не протакаха с раздялата. Ако Корабът се задържеше някъде за повече от няколко минути, човеците веднага се юрваха натам.
Масклин му хвърли последен поглед — дребна фигурка на брега на езерото, която махаше с ръка. После вече се виждаше само езерото. После и то се превърна в зелена точка върху смаляващия се пейзаж. Светът се разстла… а в средата му стърчеше един невидим ном.
После вече нищичко не се виждаше.
Рубката бе претъпкана с номи. Те гледаха как пейзажът се разгъва под издигащия се кораб.
Грима се взря надолу.
— Никога не съм знаела, че изглеждал така… Ух, че е много!
— Големичък си е — съгласи се Масклин.
— Мислиш ли, че един-единствен свят ще ни стигне на всички?
— Ох, знам ли. Може би един-единствен свят на никого не е достатъчен… Ангало, накъде отиваме?
Ангало потри ръце и дръпна всички лостове назад.
— Толкова високо нагоре… — ухили се той доволно. — Ама толкова високо нагоре, че там „долу“ няма!!!
Корабът направи широк завой и се втурна към звездите. Долу под тях светът престана да се разгъва, защото вече се бе разгънал докрай — и се превърна в черен диск на фона на слънцето.
Номите и жабите го гледаха, гледаха…
Светлината го прегърна, краищата му грейнаха и от тях през мрака се втурнаха лъчи.
Приличаше досущ на цвете.