Май е по-добре засега да си трая. Ей, ама това е страхотна идея. И без това си имаме достатъчно ядове.
39. Или имаше още 38 Внуци Ричардовци — пък то сигурно не беше така — или пък това бе вестникарският начин да се каже, че е на 39 години. Почти на половината години на Магазина. А номите от Магазина разправят, че Магазинът бил стар като света. То знам, че не е вярно и не може и да бъде, ама…
Чудя се — какво ли е да живееш почти цяла вечност?
Той се окопа по-дълбочко сред нещата на таблата. Повечето бяха шишета, но имаше и две-три торби, пълни с някакви буци на бучки — малко по-дребни от юмрука на Масклин. Взе да мушка с ножа си хартията; най-накрая успя да пробие достатъчно голяма дупка и измъкна една от тях навън.
Излезе осолен фъстък. Все беше някакво начало.
Той сграбчи пакета — и точно тогава надолу се протегна ръка.
Беше толкова близо, че можеше да я пипне.
Беше толкова близо, че и тя можеше да го пипне.
Видя как червените нокти се плъзнаха край него, сключиха се бавно около друг пакет с фъстъци и се оттеглиха.
Чак по-късно на Масклин му просветна, че жената, която раздаваше яденето, нямаше как да го види. Тя просто е протегнала ръка към таблата, за да вземе нещо, за което е знаела предварително, че се намира там — а това почти със сигурност не включваше Масклин.
Да, така реши той по-късно. Но в онзи миг, когато въпросната човешка ръка почти го забърса по главата, нещата изглеждаха доста по-инакви. Той изхвърча с плонж от количката, удари се в килима, претърколи се и се навря под най-близката седалка.
Дори не изчака дъх да си поеме. Опитът го бе научил, че спреш ли да си поемеш дъх — сгащват те. Той запрепуска от седалка към седалка. Блъскаше се в гигантски крака, в захвърлени на пода обувки, в изпуснати вестници и чанти. Когато пресичаше пътеката покрай дупката с яденето, и ном да го беше гледал, пак щеше да види само размазано петно. Не спря дори когато най-после стигна до дупката. Просто се метна и префуча през нея. Даже и не докосна стените.
— Фъстък ли? — рече Ангало. — Един, за тримата? Че то и по хапка няма да се падне на ном!
— Какво предлагаш тогава? — кисело се обади Масклин. — Да не искаш например да отидеш при оная жена, дето раздава яденето, и да й кажеш: „Ей, там долу има три прегладнели мъничета?“
Ангало се вторачи в него. Масклин вече дишаше спокойно, но лицето му все още пламтеше.
— Че знаеш ли, може пък да си струва да опитаме…
— Какво!
— Е, ами ако ти си човек, би ли очаквал да видиш номи в самолет?
— Естествено, че и през ум няма да ми мине…
— На бас тогава, че ако ги видиш, ще се шашнеш! А?
— Да не би да предлагаш да се покажем пред някой човек нарочно? — подозрително запита Гърдър. — Нали знаеш, никога не сме правили нищо подобно…
— Аз току-що едва не го направих — обади се Масклин. — И хич не съм се разбързал да го повтарям!
— Искаш да кажеш, че, разбира се, предпочитаме да си гризнем сега тоя фъстък и после да умрем от гладна смърт? А?
Гърдър се взря с копнеж в парченцето фъстък, което държеше. Разбира се, в Магазина бяха яли фъстъци — най-вече покрай Коледния Панаир. Тогава отдел „Хранителни стоки“ преливаше от разни храни, които обикновено не се появяваха през другите сезони. Фъстъците бяха чудесен завършек на един обяд. Вероятно бяха и чудесно начало на един обяд. Онова, което със сигурност не бяха, беше самият обяд.
— И какъв е планът? — неохотно измърмори той.
Едната от човечките, които раздаваха храната, тъкмо вземаше табли от един рафт, когато нещо се размърда и я накара да вдигне очи. Главата й бавно се извърна встрани.
Нещо мъничко и черничко се беше навело към дясното й ухо.
То навря палчета в ушенцата си, разпери пръсти и се изплези.
— Ппппппръц! — рече Гърдър.
Подносът се изхлузи из ръцете на човечката и тресна о пода. Човечката издаде протяжен звук — като писклива сирена, и се дръпна назад, покрила уста с шепи. Най-накрая се извъртя — много бавно, като дърво, което се гласи да падне — и се шмугна между завесите.
Когато се върна — водеше още един човек с нея — мъникът беше изчезнал.
Повечето ядене — също.
— Не помня откога не съм ял пушена сьомга. — Усмивката на Гърдър преливаше от щастие.
— Мммммммпфпф! — отвърна му Ангало.
— Ама виж се как ядеш! — свирепо го сряза Гърдър. — Бива ли така — тикаш всичкото в устата си, и после, каквото остане, го кършиш! Че какво ще кажат хората?
— Т’ня’а’ора — измърмори Ангало. — С’м’ти и ’асклин.
Масклин отвори една кутийка с мляко. Беше съвсем мъничка, като за номи правена.
— Е, тъй по̀ бива, а? — ухили се Гърдър. — Нормална храна. И се добива по нормален начин — вади се от разни кутии и хартии. Няма какво да я чистиш от калта като оная в Кариерата. Пък и я какво е топло и хубаво тук вътре. Само така трябва да се пътува. Някой да иска… — Той колебливо побутна нещо. Не му беше ясно какво е. — … такова?