Той се пресегна към кутията ми с пури, извади една, свали й станиола, отхапа й края, извади запалка, запали я, дръпна и изпусна великолепна струйка дим.
— Тия работи ги продават, нали знаеш — му казах аз.
— А какво не се продава?
— Въздух. Но и него ще започнат да го продават. А сега, кажи какво искаш?
— Е, стари приятелю…
— Разкарай глупостите.
— Добре, добре… Ами, да видим…
Селин си качи краката на бюрото.
— Имаш хубави обувки — му казах. — Във Франция ли ги купи?
— Франция, Мранция, кой му пука?
Той изпусна още една струйка дим.
— Защо си дошъл? — попитах аз.
— Добър въпрос — каза той. — Изтрещя като гръм през столетията.
— „Изтрещя“?
— Не бъди толкова придирчив, за бога. Реагираш като човек, който е имал нещастно детство.
Прозях се.
— И така — каза той, — ето какво. Оклепал си я здравата поне по два параграфа. Нахлуване с взлом. И нанасяне на телесни повреди…
— Какво?
— Брустър е вече евнух. Ти му размаза топките с тази камера и сега те приличат на чифт сушени смокини. Вече може да пее ултрасопран.
— И?
— Ние знаем местонахождението на виновника, който нахлу с взлом и отне мъжествеността на Брустър.
— И?
— И е съвсем вероятно полицията да бъде осведомена.
— Имате ли някакви действителни доказателства?
— Трима свидетели.
— Цял отбор.
Селин си свали краката от бюрото, наведе се напред, приближи се към мен и ме погледна право в очите.
— Билейн, трябват ми на заем десет хилядарки.
— Разбрах. Разбрах! Изнудване! Ти, свиня такава! Изнудване!
Усетих, че започвам да се възбуждам. Чувствах се страхотно.
— Това не е изнудване, лайнар такъв. Просто те моля за заем от десет хиляди. Заем, разбираш ли?
— Заем? Можеш ли да ми дадеш някаква гаранция?
— Не, за бога.
Аз се изправих зад бюрото.
— Ти, нещастен охлюв! Да не мислиш, че ей така ще ти ех подложа?
Заобиколих бюрото и тръгнах към него.
— БРУСТЪР! — изкрещя той. — СЕГА!
Вратата се отвори и вътре с бавни крачки влезе старият ми приятел, Брустър.
— Здравейте, господин Билейн! — каза той с доста изтънял гласец. Но това въобще не го правеше по-малък. Той беше най-големият кучи син, който някога бях виждал. Върнах се зад бюрото, отворих чекмеджето и извадих четиридесет и пет милиметровия. Насочих го към него.
— Синко — казах аз, — това нещо може да спре и влак. Искаш ли да си поиграеш на туу-туу? Хайде, хайде, бе, туу-туу! Тръгни към мен! И аз ще те изкарам от релсите! Хайде, бе, туу-туу! Хайде!
Свалих предпазителя и се прицелих в масивния му търбух.
Брустър спря.
— Тая игра не ми харесва…
— Добре — казах аз, — а сега, виждаш ли онази врата, ей там?
— Ъ-хъ…
— Това е вратата на банята. Искам да влезеш там и да седнеш върху тоалетната чиния. Въобще не ме интересува дали ще си свалиш гащите или не. Но искам да отидеш там и да седиш на чинията, докато не ти кажа да излезеш!
— Добре.
Той отиде до вратата, отвори я, влезе и я затвори. Каква жалка маса застрашително нищо.
Тогава насочих четиридесет и петкалибровия към Селин.
— Ти — казах.
— Не се ебавай, Билейн…
— Винаги се ебавам. А сега, ти… отиди при момчето си. Хайде, веднага… действай!
Селин си загаси пурата и бавно тръгна към вратата на тоалетната. Вървях зад него и го побутвах с пистолета.
— Влизай вътре!
Той влезе и затвори вратата. Извадих ключа и заключих.
После се върнах при бюрото и започнах бавно да го бутам към вратата на тоалетната. Беше много тежко. Придвижвах се сантиметър по сантиметър. Беше ужасно. Трябваха ми десет минути, за да го избутам на пет метра. Допрях го плътно до вратата.
— Билейн — чух през вратата гласа на Селин, — пусни ни да излезем и ще приемем, че сме квит. Няма да ми трябва заем. Няма повече да те закачам. Брустър няма да те нарани. И ще се погрижа за Синди.
— Хей, скъпи — казах аз, — аз ще се погрижа за Синди! Ще й прикова задника!
Оставих ги там. Заключих вратата на офиса, тръгнах надолу по коридора и взех асансьора. Изведнъж се почувствах по-добре. Асансьорът спря на първия етаж и аз излизах на улицата. Дадох на първия просяк, който ме пресрещна, един долар. Казах на втория, че току-що съм дал на друг просяк един долар. На третия казах същото и т. н. Този ден дори нямаше смог. Вървях целенасочено напред. Бях вече решил какво ще обядвам: скариди и пържени картофки. Дори краката ми се движеха леко по тротоара.
16
След като хапнах, паркирах колата на четвърт пряка от къщата на Синди. Червеният й мерцедес беше спрян на алеята. Тя навярно чакаше да се върнат Селин и Брустър. Много жалко. Включих радиото, за да чуя някакви новини.