— Да. О, господин Билейн, Били Френч току-що се върна от обяд. Искате ли да говорите с него?
— Не, но го попитайте какво е обядвал.
— Един момент…
Зачаках. После той отново заговори:
— Каза, че е ял печено говеждо и картофено пюре.
— Това е отвратително!
— Какво?
— Трябва да затварям, господин Гроувърс.
— Но аз си мислех, че ви трябва повече информация за мен.
— Ще ви изпратя въпросник.
Затворих и вдигнах краката си на бюрото. Работите отново се подреждаха. Ето ме. Ник Билейн, детективът. Все още не бях разрешил случая с Червеният Врабец. А ме чакаха също Селин и лейди Смърт. Не можеше без лейди Смърт.
А сега имаше и една курва.
Искам да кажа, как иначе да я нарека?
20
Трябваше да помисля върху това. Трябваше да помисля върху всички тези неща. Те по някакъв начин се връзваха: космосът, смъртта, Врабецът, мъртъвците, Селин, Синди, Бас. Но не можех съвсем ясно да съединя отделните парченца. Поне засега. Слепоочията ми започнаха да пулсират. Трябваше да изляза.
Стените в офиса не ми подсказваха никакъв отговор. Започнах да се побърквам, представих си, че съм в едно легло с лейди Смърт, Синди и Джини Нитро, всичките заедно. Е, това вече беше много. Сложих си бомбето и излязох.
Отидох на хиподрума. „Холивуд Парк“. Наоколо нямаше нито един жив кон. Всички бяха на „Оук Трий“. Надбягванията се предаваха на монитор и човек можеше да заложи както обикновено.
Взех ескалатора нагоре. Някакъв тип зад мен се блъсна в един от задните ми джобове.
— О, съжалявам — каза той. — Извинете ме.
Винаги си носех портфейла в левия преден джоб. Човек се учи, човек се учи. С времето.
Минах край „Търф Клуб“. Надникнах. Банда старци. С пари. Как ли се чувстваха? И колко му трябваше на човек? И какво значение имаше всичко това? Всички умирахме разнебитени, а повечето от нас така и живееха. Това беше една омаломощаваща игра. Дори само да успееш да си обуеш обувките сутрин беше вече победа.
Отворих вратата и влязох в клуба. Вътре стоеше пощальонът и пиеше кафе. Отидох при него.
— Кой по дяволите те пусна тук? — го попитах аз.
Лицето му беше безформено. Отекло.
— Билейн — каза той, — ще те убия.
— Не трябва да пиеш кафе — казах аз, — нощем няма да можеш да спиш.
— Ще те очистя, Билейн, дните ти са преброени.
— Кой смяташ, че ще спечели в първото надбягване? — го попитах аз.
— Кучешките уши.
— Ето — подадох му два долара, — бъди щастлив.
— Хей, благодаря, Билейн!
— Забрави — казах аз и си тръгнах.
Нещо винаги преследва човека. То не може да бъде умилостивено. И никога няма почивка.
Направих компромис и си взех голямо кафе.
— Кой смяташ, че ще спечели в първото надбягване, Билейн? — ме попита сервитьорката.
— Не мога да ти кажа, защото всичко ще провалиш.
— Благодаря ти, отрепко.
Дръпнах през бара бакшиша, който й бях оставил и си го мушнах в джоба. Намерих място близо до екрана, седнах и отворих „Рейсинг Форм“. Тогава чух зад себе си глас.
— Тези два долара няма да те спасят, Билейн. Свършено е с теб.
Беше пощальонът. Станах и се обърнах.
— Тогава ми ги върни!
— Не става, човече!
— Ще ти надуя тъпия задник! — му казах.
Той се усмихна и се приближи. Усетих как острието допря корема ми. Беше само върха му, той беше прикрил с пръсти останалата част.
— Тук са петнадесет сантиметра и с удоволствие бих ги намушкал в тъпото ти, тлъсто шкембе.
— Защо днес не си на работа? Кой по дяволите разнася пощата!
— Млъкни! Опитвам се да реша дали да те убия или да не те убия.
— Приятелю, имам десет долара за теб, за да заложиш на Кучешките уши.
— Колко?
— Двадесет долара.
— Колко?
Усетих как върха на острието бодна кожата ми.
— Петдесет долара.
— Добре, бръкни в портфейла си, изкарай петдесет долара и ги мушни в предния джоб на ризата ми.
Чувствах как потта се стича зад ушите ми. Изкарах портфейла от предния си ляв джоб, измъкнах петдесетдоларова банкнота и я мушнах в джоба му. Усетих как върха на ножа се отдръпна.
— А сега, седни, отвори си вестника и започвай да го четеш.
Така и направих. Тогава усетих как върха на острието бодна тила ми.
— Бъди щастлив — каза той.
После си замина.
Седях и си допих кафето. После станах и излязох. Взех ескалатора надолу отидох на паркинга, качих се в колата и си тръгнах. Е, някой дни просто не ти върви. Отидох в Холивуд, паркирах и влязох в едно кино. Купих си пуканки и безалкохолно и седнах. Филмът течеше, но аз не го гледах. Просто си дъвчех пуканките и си пиех питието. И се чудех дали Кучешките уши беше спечелил.