Запътих се към Ред малко потиснат. Човек е роден да умре. Какво означава това? Да се мотаеш наоколо и да чакаш. Да чакаш „Влака“. Да чакаш чифт големи цици през някоя августовска нощ във вегаска хотелска стая. Да чакаш мишката да пропее. Или на змията да й порастат криле. Размотаване.
Ред беше вътре.
— Късметлия сте — каза той, — за малко се разминахте с онзи пиян Чинаски. Той беше тук и се хвалеше с новата си служба в пощата.
— Няма значение — казах аз. — Имате ли екземпляр с автограф на „Когато умирам“ от Фокнър?
— Разбира се.
— Колко струва?
— 2800 долара.
— Ще помисля…
— Извинете ме — каза Ред.
След това се обърна към някакъв тип, който прелистваше първото издание на „Не можеш да се върнеш у дома“.
— Оставете, моля ви, книгата на лавицата и се разкарайте оттук!
Думите бяха отправени към едно слабичко, силно прегърбено човече. То беше облечено в нещо като жълт дъждобран.
Човечето остави книгата на рафта и със замъглени от влага очи мина край нас и се запъти към улицата. Беше спряло да вали. Жълтият му дъждобран беше ненужен.
Ред ме погледна.
— Можеш ли да повярваш, че разни типове влизат тук и ядат сладолед във фунийки?
— Вярвам и в много по-лоши неща.
Тогава забелязах, че вътре имаше още един човек. Той стоеше почти в дъното. Стори ми се, че го разпознах от снимките. Селин. Селин?
Бавно се запътих към него. Съвсем се приближих. Бях толкова близо, че можех да видя какво чете. Томас Ман. „Вълшебната планина“.
Той ме видя.
— Този приятел има проблем — каза той и посочи книгата.
— Какъв? — попитах аз.
— Разглежда изкуството отегчително.
Той върна книгата на рафта. Същински Селин.
Погледнах го.
— Това е удивително — казах аз.
— Какво? — попита той.
— Мислех, че сте мъртъв — му казах аз.
Той ме погледна.
— И аз мислех, че вие сте мъртъв — каза той.
Известно време стояхме и се гледахме.
Тогава чух Ред да казва:
— ХЕЙ, ВИЕ! — извика той. — РАЗКАРАЙТЕ СЕ ОТТУК!
Ние бяхме единствените хора вътре.
— Кой от двамата да се разкара? — попитах аз.
— ТОЗИ ДЕТО ПРИЛИЧА НА СЕЛИН! РАЗКАРАЙ СЕ ОТТУК!
— Но защо? — попитах аз.
— ЗНАМ КОГА НЯКОЙ НЯМА ДА КУПУВА!
Селин, или който и да беше той, се запъти навън.
Последвах го.
Той тръгна към булеварда и се спря при будката за вестници.
Тази будка си стоеше там откакто се помнех. Спомних си как стоях пред нея две или три десетилетия преди това с три проститутки. Заведох ги и трите у дома и едната направи чекия на кучето ми. Мислеха, че е забавно. Бяха пияни и се бяха нагълтали с хапчета. Друга отиде в банята, падна, удари си главата в ръба на тоалетната чиния и опръска всичко с кръв. Дълго бърсах кръвта с големи влажни кърпи. Сложих я в леглото, седнахме с другите две и накрая те си тръгнаха. Тази в леглото остана четири денонощия, изпи ми всичката бира и непрекъснато говореше за двете си деца в Ийст Канзас Сити.
Типът — беше ли това Селин? — стоеше до будката и четеше списание. Когато се приближих видях, че това беше „Ню Йоркър“. Той го върна на лавицата и ме погледна.
— Има само един проблем — каза той.
— Какъв?
— Те просто не могат да пишат. Всичките.
Тъкмо тогава мина едно празно такси.
— ХЕЙ, ТАКСИ! — извика Селин.
Таксито намали, той скочи към него, задната врата се отвори и той влезе.
— ХЕЙ! — извиках му аз. — ИСКАМ ДА ТЕ ПИТАМ НЕЩО! Таксито потегли бързо към булевард Холивуд. Селин се подаде на прозореца, протегна си ръката и ми показа среден пръст. После изчезна.
Първото такси, което виждах по тези места от години. Искам да кажа, празно, ей така да си минава.
Е, дъждът беше спрял, но тежестта се усещаше още. Освен това, сега въздухът беше хладен и всичко миришеше на влажни лайна.
Свих се и се запътих към бара на Мъсо.
Златната „Виза“ карта беше в мен. Бях жив. Може би. Дори започнах да се чувствам като Ники Билейн. Изтананиках си мелодия от Ерик Коутс.
Дяволска работа.
4
Потърсих Селин в „Уебстър“. Живял 1891–1961. Сега беше 1993 година. Ако беше жив, трябваше да е на сто и две. Нищо чудно, че лейди Смърт го търсеше.
А онзи тип в книжарницата изглеждаше някъде между четиридесет и петдесет. Ето това е. Той не беше Селин. Или може би беше намерил начин да се справи с остаряването. Вижте кинозвездите, те взимат кожа от задниците си и си я налепват на лицата. Кожата на задника се набръчква последна. Те всичките се разкарват през последните години от живота си с лица-задници. Селин би ли го направил? Кой би искал да доживее до сто и две години? Само някой глупак. Защо би искал Селин да отлага? Цялата работа беше откачена. Лейди Смърт беше откачена. Аз бях откачен. Пилотите на самолетите бяха откачени. Никога не поглеждайте пилотите. Просто се качете на борда и си поръчайте нещо за пиене.