— Не знам. Хвана ли нещо?
— Да го кажем така, двамата джентълмени, с които тя имаше връзка са вече мъртви.
— Връзка. Какво по дяволите искаш да кажеш с това „връзка“.
— Джак, моля те, тези типове са вече мъртви, това бяха един французин и един космически пришълец.
— Космически пришълец? С какви глупости ме баламосваш?
— Не са глупости, Джак. Нападнали са ни няколко извънземни същества от Зарос. Тя е срещнала един от тях в някакъв бар. Доста надарено приятелче.
— Мъртъв ли е?
— Да, и двамата с французина, както вече казах.
— Ти си убил хора?
— Джак, тия типове вече ги няма. Синди повече няма да ти кръшка. Можеш да се отпуснеш.
— Откъде бих могъл да знам, че повече няма да ми кръшка?
— Не се притеснявай. Козът е в мен. Няма да ти кръшка.
— Ти си заснел нещо с камерата, което тя не иска аз да видя, така ли е?
— Може и да е така, а може и да не е. Нека да го кажем така, че аз мога да й ковна задника с това, ако тя го направи.
— Но аз искам тя да е с мен заради самия мен, а не заради някакъв шантаж.
— Шантаж, мантаж, тя повече няма да ти кръшка, Джак. Аз разкарах партньорите й и тя ще държи занапред пликчетата си на задника. Какво повече ти трябва? Може би дори ще започне да те харесва. Дай й шанс да се върне. Млада е, искало й се е малко да побуйства, какво пък чак толкова.
— С космически пришълец?
— Бъди доволен. Никой няма да разбере кой е бил той. Сякаш никога не се е случвало.
— Но се е. Казваш, че бил доста надарен. Колко надарен беше?
— Трудно е да се каже. Той работеше…
— И ти гледаше?
— Аз ги спрях.
— Ами французинът? И той ли беше доста надарен?
— Джак, и двамата са вече мъртви. Забрави за тая работа. След няколко дена ще получиш сметката ми по пощата.
— Има нещо в цялата тази работа, което не ми дава мира.
— Тя повече няма да го прави, Джак.
— Ами ако го направи?
— Няма, защото знае, че мога да й ковна задника.
— Ето че отново започваш. Ти да не си я чукал?
— Джак, Джак, Джак, моля те! Аз съм професионалист.
— И тези типове са мъртви? Откъде мога да бъда сигурен?
— Джак, ще го разбереш от поведението й. А сега спри да се тревожиш. Има ли нещо друго, което бих могъл да разреша? Аз съм най-добрият детектив в Ел Ей.
— В момента нямам нищо.
— Добре, Джак, приятен ден.
— Да, да…
Затворих.
Отворих чекмеджето на бюрото, изкарах водката и ударих една глътка. Нещата се оправяха. Оставаше ми единствено да намеря Червеният Врабец. Както и да внимавам да не се забърквам повече с космическите пришълци. Или с лейди Смърт.
Ударих още една глътка водка. И си позволих да се почувствам добре. За малко.
38
След това позвъних на Джон Бартън. Той ръководеше едно издателство на север.
— Тук е Билейн, Джон…
— Радвам се да те чуя, Ник. Как вървят нещата?
— Малко бавничко, Джон. Трябва ми малко повече информация за този Червен Врабец.
— Ами, ние искаме да направим Червеният Врабец символ на нашата компания. Да го направим наистина много известен. Но чух, че съществувал и друг Червен Врабец. Ако това е така, то ние трябва да го намерим.
— Това ли е всичко, което имаш.
— Ами, може би също така… предчувствие…
— Някога виждал ли си този Червен Врабец?
— Чувам, че е бил забелязван.
— Чуваш? А чу ли къде?
— Секретни източници. Не мога да им давам гласност.
— Да предположим, че открия тази птица? Какво искаш да направя. Да я сложа в клетка?
— Не, само ми намери някакво истинско доказателство, че тя съществува. За да задоволиш любопитството ми.
— Ами ако никога не я намеря?
— Ако съществува, ще я намериш. Аз ги вярвам.
— Слушай, това е най-шибаният случай, с който някога съм се захващал.
— Винаги съм казвал, че ти си велик детектив. Заради мен ще го докажеш. Ще откриеш Червеният Врабец.
— Добре, Джон. Ще се заема с това. Но вече не съм дете. Събуждам се уморен. Мисля, че вече съм слязъл няколко стъпала надолу.
— Ти си в разцвета на силите си. Можеш да се справиш.
— Добре, Джон, ще опитам…
— Страхотно!
Затворих телефона. Е, това беше. Но откъде да започна?
Реших да опитам с най-близкия бар.
Беше около три часа следобед. Намерих празен стол до бара и седнах. Барманът дойде. Изглеждаше страшно самотен. Нямаше никакви клепачи. Върху ноктите на ръцете му бяха нарисувани зелени кръстчета. Някаква откачалка. Нямаше отърваване от тях. По-голямата част хората по тая земя са побъркани. Онези, които не са побъркани са сърдити. А пък останалите, които не са нито побъркани, нито сърдити, са просто тъпи. Нямах никакъв шанс. Нямах и никакъв избор. Оставаше ми само да се мотая наоколо и да чакам края. Това беше трудна работа. Най-тежката работа, която човек можеше да си представи. Насилих се да погледна към бармана.