— Радвай се, че само си се замаял — му казах.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— И да ти кажа няма да повярваш.
— Опитай.
— Няма. Виж, освободи ми малко пространство, че трябва да поговоря с тази дама.
— Добре. Но ми кажи само едно нещо.
— Давай.
— Как така дебело и грозно копеле като теб прави всички тия неща?
— Това е от мътеницата, дето си слагам на вафлите. А сега се разкарай от тук.
— Не ставай нахален, приятел — каза той.
— Ти попита.
— Нямаше нужда да бъдеш зъл!
— Ако смяташ, че това беше зло, просто продължавай да се мотаеш наоколо.
— Да ти го начукам — каза той.
— Това беше блестящо — казах аз. — А сега се разкарай, докато все още можеш.
Той бавно се запъти към края на бара, постоя там и се почеса по задника.
Обърнах се съм Джини.
— Извинявай, скъпа, но изглежда се впускам в тези неприятни диалози с почти всеки барман, който срещна.
— Всичко е наред, Билейн.
Беше тъжна.
— Билейн, ще трябва да си ходя.
— О, няма нищо, но пийни едно за из път.
— Не, искам да кажа, че трябва да си отида, извънземните, който са с мен ще трябва да напуснат… земята. Не знам защо, но някак си се привързах към теб.
— Това е разбираемо — засмях се аз, — но защо бандата ти напуска земята?
— Премислихме нещата и решихме, че е прекалено ужасно. Не искаме да колонизираме земята ви.
— Кое е прекалено ужасно, Джини?
— Земята. Смог, убийства, отровеният въздух, отровената вода, отровената храна, омразата, отчаянието, всичко. Единственото красиво нещо на земята са животните, но те се изтребват и скоро ще изчезнат, с изключение на плъховете и състезателните коне. Толкова е тъжно, нищо чудно, че пиете толкова много.
— Да, Джини. И не забравяй атомните ни запаси.
— Да, изглежда сте се окопали прекалено дълбоко.
— Да, можем да изчезнем за два дни, а можем и да продължим да съществуваме още хиляда години. Не знаем кое от двете ще стане и за това за повечето хора не ги интересува нищо.
— Ще ми липсваш, Билейн, и животните…
— Не те виня, че си тръгваш, Джини…
Видях как очите й се напълниха със сълзи.
— Моля те, не плачи, Джини, да върви всичко по дяволите.
Тя взе питието си, обърна го и ме погледна с очи, каквито не бях виждал никога, нито пък ще видя някога отново. — Довиждане, дебеланко — усмихна се тя.
И изчезна.
40
И така, на следващия ден отново бях в офиса си. Оставаше още една задача: да се намери Червеният Врабец. Никой не чукаше на вратата ми с нови ангажименти. Това беше добре. Време беше за равносметка, равносметка на свършеното. В общи линии, бях свършил доста от нещата, които си бях поставил през живота. Бях направил някои добри ходове. Не спях по улиците. Разбира се, много добри хора спят по улиците. Те не са глупави, просто не пасват на механизмите и потребностите на момента. А тези потребности постоянно се променят. Това е една безмилостна система и ако се случи да спиш нощем в собственото си легло, то това вече си е една победа над силите. Бях късметлия, но някои от ходовете, които бях направил не бяха изцяло плод на случайността. Но въпреки всичко светът си беше доста ужасен и често ми ставаше тъжно за повечето хора, които живееха в него.
Е, да върви всичко по дяволите. Извадих водката и ударих една глътка.
Често най-добрите моменти от живота са, когато човек не прави абсолютно нищо, просто размишлява над нещата, обмисля ги. Например, ако кажеш, че смяташ всичко за безсмислено, тогава то вече не е съвсем без смисъл, защото ти знаеш, че то е без смисъл и твоето знание за безсмислеността вече й придава известен смисъл. Нали разбирате? Оптимистичен песимизъм.
Червеният Врабец. Беше нещо като да търсиш Свещеният Граал. Може би тази вода беше прекалено дълбока за мен. И прекалено гореща.
Ударих още една глътка водка.
На вратата се почука. Свалих си краката от бюрото.
— Влез.
Вратата се отвори и на нея се появи кльощав дрипльо. Някаква миризма се носеше от него. Нещо като керосин. Не бях сигурен. Той имаше малки дръпнати очички. Тръгна към мен с рамото напред. Спря до самия ръб на бюрото и се наведе напред. Имаше лек тик на главата.
— Билейн — каза той.
— Може би — отвърнах.
— Имам нещо за теб.
— Добре — казах, — а сега се разкарай заедно с него.
— Спокойно, Билейн, знам паролата.
— Така ли? И каква е тя?
— Червеният Врабец.
— Кажи ми нещо повече.
— Ние знаем, че го търсиш.