— „Ние“, а? Кой сте вие?
— Не мога да кажа.
Станах, заобиколих бюрото и го сграбчих за предницата на жалката му риза.
— А ако те накарам да кажеш? Ако ти го измъкна?
— Не можеш. Аз не знам.
Някак си му повярвах. Пуснах го. Той едва не падна на пода. Заобиколих и отново седнах зад бюрото.
— Казвам се Еймъс — каза той, — Еймъс Редсдейл. Мога да те насоча към Врабеца. Искаш ли?
— Какво имаш?
— Един адрес. Тя знае нещо за Врабеца.
— Колко?
— Седемдесет и пет долара.
— Майната ти, Еймъс.
— Добре, не го ли искаш? Трябва да си ходя. Трябва да проверя какво става на хиподрума. Заложил съм на „дейли дабъл“.
— Петдесет кинта.
— Шестдесет — каза Еймъс.
— Добре, дай ми адреса.
Измъкнах три двадесетачки и той ми подаде едно листче.
Разгърнах го и прочетох написаното. То гласеше: „Дежа Фаунтин, ап. 9, 3234 „Радсън Драйв“, В.Л.А.“
— Виж какво, Еймъс, може да си написал тук каквато глупост си искаш. От къде мога да знам, че това ми върши работа?
— Просто отиди там, Билейн. Има смисъл.
— По-добре да е така, Еймъс, или се моли за задника си.
— Трябва да проверя какво става на хиподрума — каза той. После се обърна, отиде до вратата и излезе.
А аз останах, олекнал с шестдесет кинта и с листче в ръката.
41
Изчаках нощта, отидох с колата до мястото и паркирах отпред. Хубав квартал. Определението за хубав квартал е: място, в което не можеш да си позволиш да живееш. Ударих глътка водка, измъкнах се от колата, заключих вратата и се запътих към жилищната сграда. Натиснах звънеца с името Дежа Фаунтин. Чу се приятен, леко остър глас:
— Да?
— Търся Дежа Фаунтин. Отнася се за Червеният Врабец. Изпраща ме Еймъс Редсдейл. Името ми е Ник Билейн.
— Господине, не знам, за какво говорите.
— По дяволите.
— Какво?
— Нищо. Прекараха ме…
— Само се пошегувах с теб, Ники. Влез, моля.
Чу се силно бръмчене. Натиснах входната врата. Тя се отвори. Тръгнах по плюшения килим и стигнах до апартамент номер девет. Що за цифра? В нея сякаш имаше нещо опасно. Но и без това повечето цифри ме плашеха. Харесвах само три, седем и девет или комбинациите от тях.
Натиснах звънеца. Чух стъпки. После вратата се отвори. Тя беше страхотна. С червена рокля. Зелени очи. Дълга тъмнокафява коса. Млада. Класа. Задник. Аромат на джоджен. Устните й се усмихваха.
— Господин Билейн, влезте, моля.
Последвах я вътре. Някой опря в гърба ми твърд предмет.
— Замръзни копеле! Без ръцете! Тях ги вдигни нагоре! Я да видим дали можеш да стигнеш тавана, копеле!
— Да не си черен? — попитах.
— Какво?
— Само чернилките казват „копеле“.
Той ме пребърка. Намери пистолета ми и го взе.
— Добре, а сега можете да се обърнете, господин Билейн.
Обърнах се и го погледнах. Едър тип, но бял.
— Но ти си бял — казах аз.
— И ти — каза той.
— Е, значи наистина съм копеле.
— Това си е твоя работа. Ще си получиш пистолета като си тръгнеш.
Последвах Дежа в съседната стая. Тя ми посочи един стол.
Стаята беше голяма. И студена. Витаеше заплаха.
Дежа се разположи на канапето, извади една пурета, освободи я от целофана, прекара леко език по нея, отхапа края й, запали я и изпусна една страшно секси струйка син дим. Тя впи в мен зелените си очи.
— Разбрах, че търсите Червеният Врабец.
— Да, за един клиент.
— Кой е той.
— Това е поверителна информация.
— Чувствам, че с вас можем да станем добри приятели, господин Билейн, много добри приятели.
— Наистина ли?
— Вие сте красив мъж, по свой начин, трябва да го знаете. Имате вид, че умеете да живеете. Това ви придава чар. Повечето мъже въобще не могат да живеят, те просто се скапват.
— Така ли?
— Можеш да ме наричаш Дежа.
— Дежа.
— Ъмммм… защо не дойдеш да седнеш до мен?
Отидох и се отпуснах на канапето до нея. Тя се усмихна.
— Нещо за пиене?
— Става. Имаш ли скоч и сода?
— Бърни — каза тя, — скоч със сода, моля.
Само след секунда в стаята влезе копелето, дето ми беше взело пистолета. Той сложи питието пред мен на масичката за кафе.
— Благодаря, Бърни.
Той се обърна и изчезна.
Опитах от скоча. Не беше лошо. Не беше лошо.
— Господин Билейн — каза тя, — казаха ми да ви предам, че трябва да забравите за Червеният Врабец.
— Никога не оставям недовършен случай, освен ако това не е желанието на клиента ми.
— Този ще го оставите, господин Билейн.
— Ъ-ъ.
— Пречи ли ви, че пуша.
— Ъ-ъ.