Наблюдавах как две мухи се чукат, после реших да се обадя на лейди Смърт. Свалих си ципа и зачаках да чуя гласа й.
— Здравей — чух я да казва.
— Ъъъъ… — казах аз.
— Какво? О, ти ли си Билейн. Докъде стигна със случая?
— Селин е мъртъв, роден е през 1891 година.
— Познавам статистиката, Билейн. Слушай, знам, че той е жив… някъде… и онзи тип в книжарницата може да е той. Загряваш ли? Искам този тип. Страшно много го искам.
— Ъъъъ… — казах аз.
— Вдигни си ципа!
— Ъ?
— Глупако, казах: „вдигни си ципа!“
— Ъ… добре…
— Искам недвусмислено доказателство дали този тип е или не е Селин! Казах ти за онзи шантав блокаж дето ме е споходил. Бартън те препоръча, каза, че си един от най-добрите.
— О да, аз всъщност работя в момента и за него. Опитвам се да открия Червеният Врабец. Какво мислите за това?
— Слушай, Билейн, оправи тази работа със Селин и аз ще ги кажа къде е Червеният Врабец.
— О, ще го направите ли, лейди? О, бих направил всичко за вас!
— Като какво например, Билейн?
— Ами, за вас бих убил любимата си домашна хлебарка, бих нашибал с каиш майка си, ако беше жива, бих…
— Стига си бръщолевил! Започвам да си мисля, че Бартън ме е натресъл на някакъв задник! По-добре се захващай с работата! Или разреши тази работа със Селин или аз ще се заема с теб!
— Хей, чакайте малко, лейди!
Слушалката в ръката ми замлъкна. Сложих я обратно на вилката. Уау. Никакъв блокаж не можеше да й попречи да ме докопа.
Предстоеше ми работа.
Огледах се да убия някоя муха.
Тогава вратата се отвори и на нея се появи Маккелви и една огромна маса долнокачествен тор. Маккелви ме погледна и кимна към спътника си.
— Това е Томи.
Томи ме погледна с мъничките си премрежени очички.
— Радвам се ‘а та вида — каза той.
Маккелви гнусно се ухили.
— Е, Билейн, Томи е тук с една-единствена цел и тази цел е бавно да те раздроби до кървава купчина лайна. Нали така, Томи?
— Ъ-хъ — каза Томи.
Сигурно тежеше към сто и тридесет килограма. Е, ако му обръснеш козината можеше да го докараш до сто двадесет и пет.
Усмихнах му се любезно.
— Виж сега, Томи, ти не ме познаваш, нали?
— Ъ-ъ.
— Тогава защо би искал да ме нараниш?
— Защото така ми каза господин Маккелви.
— Томи, ако господин Маккелви ти даже да си изпиеш пикнята ще го сториш ли?
— Хей! — каза Маккелви, — стига си ми обърквал момчето!
— Томи, би ли изял акото на майка си, само защото господин Маккелви ти е казал да го изядеш?
— Ъ?
— Млъквай, Билейн, аз говоря тук!
Той се обърна към Тони.
— Сега, искам да разпориш този тип като стар вестник, просто го разкъсай на парчета и го разпръсни по шибаните ветрове, разбра ли?
— Разбрах, господин Маккелви.
— Добре, тогава какво чакаш, първата пролетна птичка?
Томи пристъпи към мен. Аз измъкнах лугера от чекмеджето и го насочих към огромното му туловище.
— Задръж, Томас, или ще пуснеш повече кръв отколкото червената боя по фланелките на станфордския футболен отбор!
— Хей — каза Маккелви, — откъде по дяволите взе това нещо?
— Детектив без патлак е като котарак с презерватив. Или като часовник без стрелки.
— Билейн — каза Маккелви, — говориш тъпотии.
— Да бе. А сега кажи на момчето да се разкара или ще прокарам толкова много светлина през него, че ще можеш да хвърлиш през дупката грейпфрут!
— Томи — каза Маккелви, — върни се тук и застани пред мен.
Томи го стори. Трябваше да реша какво да правя с тях.
Не беше лесно. Никога не съм печелил оксфордска стипендия. Преспах биологията и бях слаб по математика. Но бях успял да остана жив до сега.
Може би.
Както и да е, но за момента бях изтеглил асото от тестето с карти. Трябваше да направя следващата крачка. Сега или никога. Септември наближаваше. Враните се събираха. Слънцето кървеше.
— Добре, Томи — казах аз, — падни на колене и ръце. Веднага!
Той ме погледна така, сякаш не чуваше добре.
Тъжно му се усмихнах и щракнах предпазителя на лугера.
Томи беше глух, но не чак толкова.
Той падна на колене и разтърси целия шести етаж като земетресение пет цяло и девет по скалата на Рихтер. Репродукцията ми на Дали падна на пода. Онази с разтопения часовник.