— Не казах, че няма да ти сервирам. Казах, че си запазваме правото да не го направим.
— Виж, причината е в сигурността, в подсъзнателната нужда от сигурност. Имах гадно детство. Две бутилки наведнъж биха запълнили една празнина, която трябва да бъде запълнена. Може би. Не съм сигурен.
— Ще ти кажа нещо, сладурче. Ти имаш нужда от психиатър.
— Добре, но докато си намеря такъв, мога ли да получа две бутилки китайска бира?
Зададе се някакъв едър тип с мръсна бяла престилка.
— Какъв е проблемът, Бети?
— Тоя иска две бутилки китайска бира, без чаша.
— Той навярно чака някой приятел, Бети.
— Не, не чака, Блинки.
Блинки ме погледна. Беше най-обикновен едър дебелак. По-скоро беше колкото двама едри дебелаци.
— Приятел ли чакаш? — попита ме той.
— Не — отговорих.
— Тогава защо искаш две бутилки китайска бира?
— За да ги изпия.
— Защо не си поръчаш една, не я изпиеш и след това не си поръчаш втора?
— Защото така искам.
— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Блинки.
— Защо да не мога да го направя? Да не би да е противозаконно?
— Не, просто е странно, това е всичко.
— Казах му, че му трябва психиатър — каза Бети.
Двамата стояха и ме гледаха. Извадих една пура и я запалих.
— Тая работа ми намирисва — каза Блинки.
— И изпражненията ти миришат — казах аз.
— Какво?
— Донеси ми две бутилка китайска бира — казах аз. — Без чаша.
— Тоя е откачен — каза Блинки.
Погледнах го и се засмях.
След това казах:
— Не разговаряй повече с мен. И не прави нищо, ама нищо, което би ме подразнило или ще ти разбия скапаната физиономия, приятелче.
Блинки замръзна. Изглеждаше сякаш се готвеше да сере.
Бети стоеше и мълчеше.
Измина една минута. Тогава тя каза:
— Какво да правя, Блинки?
— Дай му три бутилки китайска бира. Без чаша.
Тя се запъти за бирите.
— А ти — казах аз на Блинки, — ти седни срещу мен. Искам да гледаш как ще изпия трите бири.
— Да — каза той и се промъкна с мъка в сепарето срещу мен.
Потеше се. И трите му брадички потреперваха.
— Блинки — попитах го аз, — да си виждал Червеният Врабец?
— Червеният Врабец ли?
— Да, Червеният Врабец.
— Не съм — каза той.
Бети идваше с бирите.
Най-сетне.
43
И така, на следващата нощ аз бях отново пред жилищната сграда. Обувките ми бяха лъснати и бях изпил само три или четири бири. Ръмеше ситен, малко злокобен дъждец. „Господ пикае“ казвахме като деца, когато валеше. Чувствах се уморен, искам да кажа, както външно, така и вътрешно. Искаше ми се вече да напусна играта. Исках да се оттегля. Да кажем, в някое местенце като Вегас. Ще се мотая около игралните маси и ще си придавам мъдър вид. Ще наблюдавам как глупаците издухват цели състояния. Това беше моята представа за добро прекарване на времето. Ще си почивам под слънцето, докато зиналият гроб ме очаква. Но, по дяволите, нямах никакви пари. И трябваше да открия Червеният Врабец. Натиснах звънеца на апартамент номер девет. Почаках. Натиснах го отново. Нищо. О, не. О, не, не, не. Не ми се искаше и да си го помислям. Офейкали ли бяха? Дежа и онова копеле. Трябваше да приключа с тях още снощи. Наистина ли ги бях оставил да се измъкнат?
С едната ръка си запалих пурата, а с другата се заех с вратата. Отворих я и влязох вътре. Тръгнах по коридора към номер девет. Притиснах ухо до вратата. Нищо. Дори мишка не проскърцваше. О, не. Дяволите го взели. Заех се с вратата, отворих я и влязох. Тръгнах направо към спалнята, отворих шкафа. Празно. Вътре нямаше дрехи. Висяха само празни закачалки. Каква ужасна гледка. Първата ми нишка към Червеният Врабец се беше превърнала в тридесет и две празни закачалки. Бях я изгубил. Като детектив бях най-обикновен глупак. През главата ми премина слаба мисъл за самоубийство, пропъдих я, бръкнах в сакото, извадих половинката водка, пийнах и изплюх пурата.
Завъртях се, излязох от апартамента и тръгнах надолу по коридора. Вървях, докато намерих това, което търсех на вратата пишеше:
УПРАВИТЕЛ, М. ТОХИЛ
Почуках.
— Да? — чу се отвътре. Беше глас на едър човек.
— Цветя, господин Тохил. Цветна доставка за М. Тохил!
— Как влезе?
— Входната врата беше отворена, господин Тохил.
— Невъзможно!
— Господин Тохил, една дама излизаше и аз влязох.
— Не е трябвало да го правите.
— Не знаех. Какво трябваше да направя.
— Трябвало е да ми позвъните отвън, да кажете кой сте и какво искате.