Ръменето беше прераснало в силен дъжд и аз седях и слушах как водата пердашеше по покрива.
Не трябваше да оставям тези лайнари да се измъкнат. А знаех и че вече не мога да намеря осведомителя си. Бях се върнал в самото начало. Червеният Врабец тъпо ми се беше изплъзнал от ръцете. Ето, аз бях вече на петдесет и пет, а все още лутах напосоки. Колко дълго можех да остана в играта? Заслужава ли некадърният нещо повече от ритник в задника? Някога моят старец ми беше казал: „Захвани се с нещо, където първо ти дават парите и след това се надяват да си ги възвърнат. Така е при банките и застраховането. Вземай им пари и за тях им давай само лист хартия. Използвай парите им, а те постоянно ще прииждат. Две неща ръководят хората: алчност и страх. А тебе те ръководи само едно: добрата възможност.“ Звучи добре. Само дето баща ми умря съсипан.
Отново си сипах скоч.
По дяволите, бях се провалил дори и с жените. Три съпруги. Уж и трите пъти всичко беше наред. А в крайна сметка връзките се проваляха от дребни препирни. От роптаене за глупости. От това, че на някого му е писнало от нещо и в крайна сметка от всичко. Досадни ден след ден, година след година. Вместо да си помагаме един на друг ние се делим, предизвикани от това или онова. Предизвикване. Безкрайно предизвикване. То се превръща в евтина надпревара. И щом веднъж влезеш в нея, ти вече се вживяваш. Нямаш изгледи да се измъкнеш. Ти почти не искаш да се измъкнеш. И в един момент наистина се измъкваш. Ама завинаги.
И така, ето ме. Седя и слушам дъжда. Ако в този миг умра няма да има кой да пролее и една сълза за мен. Не, че го исках. Но беше странно. Колко самотен може да бъде един духач като мен? Но светът е пълен със стари пръдльовци. Те седят, слушат дъжда и се питат къде изтече всичко. Ето кога разбираш, че си остарял, когато седиш и се питаш, къде отиде всичко.
А то не отива никъде, няма защо да ходи. Бях три четвърти мъртъв. Включих телевизора. Течеше реклама.
САМОТНИ ЛИ СТЕ? ПОТИСНАТИ? ОБОДРЕТЕ СЕ. ПОЗВЪНЕТЕ НА ЕДНА ОТ НАШИТЕ ПРЕКРАСНИ ДАМИ. ТЕ ЖЕЛАЯТ ДА ГОВОРЯТ С ВАС. ПЛАТЕТЕ СЪС СВОЯТА МАСТЪР ИЛИ ВИЗА КАРТА. РАЗГОВАРЯЙТЕ С КИТИ, ФРАНКИ ИЛИ БИАНКА. ТЕЛЕФОН 800-435-8745.
Показаха момичетата. Кити изглеждаше най-добре. Ударих глътка скоч и набрах номера.
— Да? — обади се мъжки глас. Звучеше гадно.
— Кити моля.
— Под или над двадесет и една години сте?
— Над.
— „Мастър“ или „Виза“?
— „Виза“.
— Дайте ми номера й и дата на изтичане. Също така адрес, телефонен номер, социална осигуровка и номер на шофьорската книжка.
— Хей, от къде мога да знам, че няма да използвате тази информация в моя вреда? Искам да кажа, да ме преебете по някакъв начин? Да я използвате за своя лична изгода?
— Хей, приятел, искаш ли да говориш с Кити?
— Предполагам…
— Ние се рекламираме по телевизията. В бизнеса сме от две години.
— Добре, чакай да ги изкарам тия работи от портфейла си.
— Приятел, ако нямаш нужда от нас, то и ние нямаме нужда от теб.
— Кити за какво ще ми говори?
— Ще ти хареса.
— От къде знаеш, че ще ми хареса?
— Хей, приятел…
— Добре, добре, чакай една минута…
Дадох му информацията. Последва дълга пауза, докато проверяваха кредита ми. След това чух глас.
— Здравей, скъпи, тук е Кити!
— Здравей, Кити, казвам се Ник.
— О-о-о, гласът ти е толкова секси! Това леко ме възбужда!
— Не, гласът ми не е секси.
— О, ти просто скромничиш!
— Не, Кити, не скромнича…
— Знаеш ли, чувствам те съвсем близо до себе си! Сякаш съм се свила в скута ти и съм вдигнала очи към теб. Имам големи сини очи. Ти се навеждаш към мен, сякаш се готвиш да ме целунеш!
— Това са глупости, Кити, аз си седя тук сам, смуча скоч и слушам дъжда.
— Слушай, Ник, трябва да напрегнеш малко въображението си. Дай да опитаме и ще останеш изненадан от това, какво можем да направим двамата с теб. Не харесваш ли гласа ми? Не го ли намираш малко… а-а, секси?
— Да, но не много. Звучиш, сякаш си настинала. Настинала ли си?
— Ник, Ник, милото ми момче, прекалено съм се разгорещила, за да мога да настина!
— Какво?
— Казах, че съм се разгорещила прекалено много, за да мога да настина!
— Ами, гласът ти звучи, сякаш си настинала. Може би пушиш прекалено много.
— „Пуша“ само едно нещо, Ник!
— Какво, Кити?
— Не можеш ли да познаеш?
— Ъ — ъ…
— Погледни надолу, Ник.
— Добре.
— Какво виждаш?
— Питие. Телефон…
— Какво друго, Ники?
— Обувките ми…
— Ники, какво е това голямо нещо, което стърчи там, докато разговаряш с мен?
— О, това ли! Това е шкембето ми!
— Продължавай да ми говориш, Ник. Продължавай да слушаш гласа ми, мисли си за мен, там, в скута ти, роклята ми се е набрала леко, колената и бедрата ми се виждат. Имам дълга руса коса. Тя се спуска на вълни върху раменете ми. Мисли си за всичко това, Ник, мисли си…
— Добре…
— Добре, а сега какво виждаш?
— Същите неща: Телефон, обувките ми, питието ми, шкембето ми…
— Ник, ти си лош! Мисля да дойда там и да те напляскам! Или може би ще ти позволя ти да ме напляскаш!
— Какво!
— Да ме напляскаш, да ме напляскаш, Ник!
— Кити…
— Да?
— Ще ме извиниш ли за минута? Трябва да отида до банята.
— О, Ник, знам какво смяташ да правиш! Но не е нужно за това да ходиш чак до тоалетната, можеш да го направиш и на телефона, докато си говориш с мен.
— Не, не мога, Кити. Трябва да се изпикая.
— Ник — каза тая, — можеш да смяташ разговора ни за приключен!
Тя затвори.
Отидох до банята и се изпиках. Докато го правих все още чувах трополенето на дъжда. Е, разговорът беше тъп, но поне за момент бях забравил за Червеният Врабец и другите неща. Пуснах водата в тоалетната, измих си ръцете, погледнах в огледалото, намигнах си и се върнах при скоча.