— Ъ — ъ…
— Погледни надолу, Ник.
— Добре.
— Какво виждаш?
— Питие. Телефон…
— Какво друго, Ники?
— Обувките ми…
— Ники, какво е това голямо нещо, което стърчи там, докато разговаряш с мен?
— О, това ли! Това е шкембето ми!
— Продължавай да ми говориш, Ник. Продължавай да слушаш гласа ми, мисли си за мен, там, в скута ти, роклята ми се е набрала леко, колената и бедрата ми се виждат. Имам дълга руса коса. Тя се спуска на вълни върху раменете ми. Мисли си за всичко това, Ник, мисли си…
— Добре…
— Добре, а сега какво виждаш?
— Същите неща: Телефон, обувките ми, питието ми, шкембето ми…
— Ник, ти си лош! Мисля да дойда там и да те напляскам! Или може би ще ти позволя ти да ме напляскаш!
— Какво!
— Да ме напляскаш, да ме напляскаш, Ник!
— Кити…
— Да?
— Ще ме извиниш ли за минута? Трябва да отида до банята.
— О, Ник, знам какво смяташ да правиш! Но не е нужно за това да ходиш чак до тоалетната, можеш да го направиш и на телефона, докато си говориш с мен.
— Не, не мога, Кити. Трябва да се изпикая.
— Ник — каза тая, — можеш да смяташ разговора ни за приключен!
Тя затвори.
Отидох до банята и се изпиках. Докато го правих все още чувах трополенето на дъжда. Е, разговорът беше тъп, но поне за момент бях забравил за Червеният Врабец и другите неща. Пуснах водата в тоалетната, измих си ръцете, погледнах в огледалото, намигнах си и се върнах при скоча.
45
И така, на следващия ден отново бях в офиса. Чувствах се неудовлетворен и, ако трябва да бъда откровен, доста скапан. Бях зациклил, както всъщност беше и останалата част от света. Хората просто се мотаят наоколо и чакат смъртта, като междувременно правят разни дребни нещица, за да запълнят времето. А някои дори не правят и това. Ние сме зеленчуци. И аз съм зеленчук. Не знам точно какъв. Може би ряпа. Запалих пура, дръпнах и се направих, че съм наясно с цялата лайнарщина.
Телефонът иззвъня. Вдигнах го.
— Да?
— Господин Билейн, вие печелите една от нашите награди. Наградата ви може да бъде: телевизор, екскурзия до Сомалия, пет хиляди долара или сгъваем чадър. Осигурени са ви безплатна стая и закуска. Трябва само да посетите един от нашите семинари, където ще ви предложим неограничен избор за закупуване на недвижими имоти…
— Хей, приятел — казах аз.
— Да, господине?
— Ходи да се ебеш!
Затворих. Вторачих се в телефона. Дяволско нещо, но ти е нужно, за да се обадиш на 911. Никога не се знае.
Имах нужда от почивка. Имах нужда от пет жени. Имах нужда от почистване на ушната кал. Колата ми имаше нужда от смяна на маслото. Не бях успял да подам проклетата си данъчна декларация. Едната дръжка на очилата ми за четене се беше счупила. В апартамента ми имаше мравки. Трябваше да си оправя зъбите. Петите на обувките ми се бяха протрили.
Страдах от безсъние. Застраховката на колата ми беше изтекла. Порязвах се всеки път, когато се бръснех. Не бях се смял от шест години. Безпокоях се, дори когато нямаше причина за безпокойство. А когато имаше, се напивах.
Телефонът иззвъня отново. Вдигнах го.
— Билейн? — прозвуча в слушалката.
— Може би — отговорих.
— Глупости, може би — продължи гласът отсреща, — или си Билейн, или не си.
— Добре, хвана ме. Аз съм Билейн.
— Добре, Билейн, чухме, че търсиш Червеният Врабец.
— Така ли? Кой ви каза?
— Личен източник.
— И ташаците ти са си лични, ама ги показваш на ляво на дясно.
— Така сме решили.
— Добре — казах аз, — и каква е играта?
— Десет хиляди долара и ще ти мушнем Червеният Врабец в ръцете.
— Нямам ги.
— Можем да те свържем с човек, който да ти ги намери.
— Наистина ли?
— Наистина, Билейн. Само срещу петнадесет процента. На месец.
— Но аз нямам никаква гаранция.
— Разбира се, че имаш.
— Каква?
— Животът ти.
— Животът ми? Да поговорим.
— Разбира се, Билейн. Ще дойдем в офиса ти. След десет минути.
— Как ще разбера, че сте вие?
— Ние ще ти кажем.
Затворих.
След десет минути на вратата се почука. Силно. Цялата врата се разтресе. Проверих дали лугерът е в чекмеджето. Беше си на мястото, красив като картинка. Актова.
— Отворено е, за бога, влезте!
Вратата се отвори. Огромно туловище закри светлината. Горила с пура в устата и светлорозов костюм. С него имаше още две по-малки горили.
Посочих му един стол. Той седна и го изпълни целия. Краката на стола леко поддадоха. Другите две горили застанаха от двете му страни.
Главната горила се оригна и леко се наведе към мен.
— Аз съм Сандерсън — каза той, — Хари Сандерсън. А тези — той кимна към спътниците си, — са моите момчета.
— Синове? — попитах аз.
— Момчета, момчета — каза той.
— Да — казах аз.
— Имате нужда от нас — каза Андерсън.
— Да — казах аз.
— Червеният Врабец — каза той.
— Имате ли нещо общо с онази сладурана и мелеза й, дето офейкаха от апартамента си онази нощ?
— Не съм свързан с никаква сладурана — каза той. — Аз ги използвам само за едно нещо.
— И какво е то? — попитах аз.
— Да ми лъскат кърмата.
Двете горили се ухилиха. Смятаха, че е остроумно.
— Не мисля, че е остроумно — казах аз.
— Въобще не ни интересува какво мислиш — каза Сандерсън.
— Разбирам — казах аз. — А сега да поговорим за Червеният Врабец.
— Десет хиляди долара — каза Сандерсън.
— Както вече ви казах, нямам ги.
— А както аз казах, ще намерим кой да ти ги даде, при изгодни условия, петнадесет процента на месец.
— Добре, кой е човекът?
— Ние.
— Вие?
— Да, Билейн. Ние ще ти ги дадем, а ти след това ще ни ги върнеш. Ще ни плащаш петнадесет процента лихва всеки месец, докато изплатиш целия заем. Трябва само да подпишеш този лист. Всъщност на ръка няма да ти дадем никакви пари. Ще ги задържим, за да ти спестим грижата да ни ги връщаш.
— И в замяна на това, вие ще…
— Сложим Червеният Врабец в ръцете ти.
— Как мога да съм сигурен?
— Какво?
— Че това ще стане.
— Трябва да ни вярваш.
— Така си и мислех, че ще кажете.
— А не ни ли вярваш, Билейн?
— Какво?
— Ти не ни вярваш.
— Вярвам ви, но е по-добре вие да ми вярвате.
— Какво искаш да кажеш?
— Първо да ми дадете Червеният Врабец.
— Какво? На какво ти приличаме, на група празноглавци?
— Ами, да…
— Не се прави на остроумен, Билейн. Трябва да ни вярваш, ако искаш да видиш Червения Врабец. Това е единственият ти шанс. Помисли си. Имаш двадесет и четири часа.
— Добре, оставете ме да помисля.
— Помисли, Билейн — голямата горила с розовия костюм се изправи. — Помисли си добре. И после ни кажи какво си измислил. Имаш двадесет и четири часа. След това сделката се разваля. Завинаги.
— Добре — казах.
Той се обърна и едната от горилите изтича напред, за да му отвори вратата. Другата стоеше и ме наблюдаваше. След това и тримата излязоха. Останах сам. Нямах идея какво да правя. Аз бях на ход. А времето течеше. По дяволите. Бръкнах в чекмеджето за половинката водка. Беше време за обяд.