— Скоч и вода ли беше?
— Да.
— Старецът не ми изглежда нищо на особено — каза хлапето в средата.
— Нищо особено — казах аз.
— Какво?
— Старецът не изглежда нищо особено.
— Значи си съгласен с нас?
— Поправям ви. И се надявам това да е последната поправка, която трябва да направя тази вечер.
Барманът пристигна с питието ми. Остави го и се отдалечи.
— Може би ще трябва да ти поправим задника — каза хлапето дето говореше най-много.
Пренебрегнах го.
— Може би ще трябва да ти наврем главата в задника — каза едно от другите две.
Ужасно досадни хора. Плъзнали са по цялата земя. И наплодяват нови досадни хора. Какво ужасно зрелище. Земята гъмжи от тях.
— Може би ще ти дадем да поосмучеш някой морков — каза едното от хлапетата.
— Може би ще иска да осмуче три моркова — каза друго.
Мълчах. Изпих си скоча, пийнах от водата, изправих се и им кимнах.
— О, я вижте, той иска да ни види отвън.
— Може би иска морковите ни!
— Да отидем да видим!
Запътих се към задната врата. Чух, че ме последваха. Чух как изщрака автоматичен нож. Обърнах се навреме, за да го избия от ръката на хлапето. След това му нанесох къс удар зад ухото. То падна и аз го прекрачих. Другите две се обърнаха и побягнаха. Те претичаха през бара и излязоха през главния вход. Оставих ги да избягат. Върнах се при падналото хлапе. То все още не беше дошло на себе си. Вдигнах го, метнах го на рамо и го изнесох навън. Сложих го да легне по гръб на пейката на една автобусна спирка. После му свалих обувките и ги хвърлих в канала. Същото направих и с портфейла му. След това се върнах в бара, отидох отзад, прибрах автоматичния нож, мушнах го в джоба си, седнах си на стола и си поръчах ново питие.
Чух как мацето се изкашля. Тя си палеше цигара.
— Господине — каза тя, — това ми хареса. Харесвам истинските мъже.
Не обърнах внимание.
— Аз съм Трахея — каза тя.
Взе си питието, дойде и седна до мен. Беше си сложила прекалено много парфюм, както и червило за цяла седмица напред.
— Можем да се опознаем — каза тя.
— Това няма да доведе до нищо, така че няма смисъл.
— Какво те кара да говориш така?
— Опитът.
— Може би не си срещал жените, които трябва.
— Може би съм обречен на това.
— Може би аз съм тази жена.
— Може.
— Купи ми едно питие.
Моето пристигаше.
— Едно питие за Трахея — казах на бармана.
— Джин с тоник, Боби…
Боби се запъти да изпълни поръчката.
— Не ми каза как се казваш? — изфъфли тя.
— Дейвид.
— О, това име ми харесва. Познавах един Дейвид.
— Какво стана с него?
— Забравих.
Трахея опря бедрото си до моето. Беше десетина килограма в повече.
— Симпатичен си — каза тя.
— Защо?
— А-а, не знам… — тя замълча. — Харесваш ли ме?
— Ами, не съвсем.
— Трябва. Аз съм добра.
— В какво. Да не умееш да стенографираш.
— Не, обратно, умея да правя късите неща дълги.
— Като какви например?
— Знаеш.
— Не, не знам.
— Отгатни.
— Балони?
— Забавен си.
— Казвали са ми.
Питието й пристигна. Тя си сръбна от него.
Колкото повече я гледах, толкова повече ми спадаше ентусиазма.
— По дяволите — каза тя, — запалката ми!
Тя отвори чантичката си и започна да изважда нещата отвътре. Отварачка за бира. Три вида червило. Дъвка. Свирка. И… какво?
— Намерих я! — каза тя и вдигна запалката. Изкара си една цигара и я запали.
— Какво е онова нещо там?
— Къде?
— Там. На бара. Онова червеното.
Посочих.
— О — каза тя, — това е врабчето ми.
— Живо ли е? Било ли е живо? Някога?
— Не, глупчо, препарирано е. Купих го днес от един магазин за домашни питомци. За писенцето ми е. Това е врабец с коча билка. Моята писана ги обича.
— О, по дяволите, разкарай го.
— Дейвид, ти за момент се възбуди. Да не си падаш по птички?
— Само по Червеният Врабец.
— Искаш ли го?
— Не, всичко е наред.
— Вкъщи имам още няколко такива врабчета. Можеш да се запознаеш с котето ми.
— Не, всичко е наред, Трахея. Трябва да си ходя.
— Добре, Давид, но не знаеш какво изпускаш.
Станах, отидох надолу по бара, хвърлих няколко банкноти на бармана и излязох. Оная отрепка я нямаше вече на пейката. Качих се в колата, потеглих и се включих в движението. Беше около десет вечерта. Луната беше изгряла и животът ми бавно отиваше наникъде.
47
На следващия ден си седях в офиса. Вратата рязко се отвори и на прага се появиха Хари Сандерсън и двете му горили. Този път Сандерсън беше облечен в светлопурпурен костюм. Вкусът му за цветове беше малко странен. Познавах една хубавица, която обичаше да носи подобни откачени цветове. Когато излизахме да хапнем в някой ресторант, хората се обръщаха да я гледат. Проблемът беше, че по нея нямаше какво толкова да се гледа. Дори с махмурлук и тридневна брада аз изглеждах по-добре. И така, да се върнем на Сандерсън…