Когато се приближи, му казах:
— Хей, приятел, да ти се намира един долар за бира? Езикът ми е провиснал от жажда…
Клетото копеле се обърна и се отдалечи. Понякога давам, а понякога не. Всичко зависи от това как ще се събудя сутринта. Може би. Кой знае?
Е, нямах много пари за пръскане. И никога не съм имал. Не знаех какво да направя по въпроса.
Тогава ги видях. Сандерсън и двете му горили. Идваха към мен. Сандерсън се усмихваше и носеше нещо покрито с парче плат. Приличаше на покрит кафез за птици. Наистина ли беше кафез?
Те застанаха пред мен. Сандерсън погледна свинските глави.
— Билейн, радвай се, че не си свинска глава.
— Защо?
— Защо ли? Свинската глава не може да чука, да яде бонбони и да гледа телевизия.
— Какво има под парцала, Сандерсън?
— Нещо за теб, скъпи, ще ти хареса.
— Сигурно — каза едната горила.
— Аха — каза другата.
— Случвало ли се е някога тия двамата да не са съгласни с теб, Сандерсън?
— Ъ-ъ, това би означавало смърт.
— Искаме да живеем — каза единият.
— До дълбока старост — каза другият.
— Както вече попитах, Сандерсън, какво има в кафеза?
— О, този кафез не е за теб, той е празен.
— Ще ми дадеш празен кафез?
— Това е примамката, Билейн.
— За какво ти е примамка?
— Обичаме да се шегуваме. Шегаджии сме.
— Страхотно. А сега, къде е истинският кафез?
— На предната седалка на колата ти.
— На моята кола? Как я…
— О, ние ги умеем тия неща, Билейн.
— Но защо каза, че ще ми хареса?
— Какво да ти хареса?
— Кафеза, дето го носиш. Ти каза, че ще ми хареса и двете ти отрепки се съгласиха.
— Просто се пошегувах. Обичаме да се шегуваме. Малка закачка.
— Малка закачка? Кога ще спреш да се шегуваш? Кога ще заговорим сериозно?
— На предната седалка на колата ти, Билейн. Отиди да провериш. Ние си тръгваме. Ще се видим из града. След тридесет дена.
Те си тръгнаха. И аз останах със свинските глави.
Добре. Измъкнах се и тръгнах към паркинга. По пътя видях беден пияница опрял се с провиснала глава на една стена. Мухите го бяха нападнали. Спрях и мушнах в джоба му един долар.
Стигнах до паркинга. Отидох до колата и влязох вътре. Вътре имаше покрит кафез за птица. Проверих дали всички прозорци са вдигнати. Поех си дълбоко въздух и махнах кърпата. Вътре имаше птичка. Червена. Погледнах по-отблизо. Не беше врабец. Беше боядисано в червено канарче. Ау ау. Оу. О.
Можеха поне да хванат и да боядисат някое врабче. Не, трябваше да намерят шибано канарче. И аз не можех да го пусна на свобода. Щеше да умре от глад. Трябваше да го задържа. Бяха ме измамили.
И прекарали.
Запалих колата и потеглих. Префучавах през светофарите и накрая излязох на магистралата. По едно време дочух слаби звуци. Вратичката на клетката се беше отворила и птичката беше излязла. Тя започна неистово да кръжи из колата. Червеното канарче. Някакъв тип в съседното платно видя какво става в колата ми и започна да ми се смее. Показах му среден пръст. Огромен тъмен облак се спусна над лицето му. Видях, че се пресегна за нещо. Той си свали стъклото, насочи пистолета към мен и стреля. Кофти изстрел. Пропусна. Но усетих как куршума прелетя край носа ми. Птичката се защура още по-неистово и аз настъпих педала. Във всеки от страничните ми прозорци имаше по една дупка, през едната куршума беше влязъл, а през другата, излязъл. Не поглеждах назад. Натиснах газта докрай. И не намалих докато не дойде време да отбивам. Чак тогава погледнах назад. Приятелчето ми не се виждаше никакъв. Тогава усетих птичката. Тя беше кацнала на главата ми. Чувствах, че е там. И тогава тя се изака. Усещах как топлите капки падаха върху главата ми.
Този ден не беше от добрите в моя живот.
Ама въобще не беше от добрите.
49
Седях си в офиса. Мисля, че беше сряда. Нямах нови случая. Все още се занимавах с онази работа с Червеният Врабец, обмислях я и си пресмятах действията. Но най-доброто нещо, което можех да измисля, беше да се разкарам от града, преди да са изминали двадесет и пет дни.
Не става. Не можеха да ми разкарат задника от Холивуд. Аз бях Холивуд или това, което беше останало от него.
Чу се много учтиво почукване по вратата.
— Да — казах, — вмъквай се.
Вратата се отвори и се показа дребно човече, облечено цялото в черно, черни обувки, черен костюм, дори черна риза. Само вратовръзката му беше зелена. Лимоненозелена. Горилата му изникна зад него. Само дето горилите имат повече мозък.
— Аз съм Джони Темпъл — каза човечето, — а това е моят помощник, Люк.