— Да.
— Глупи, какво правиш?
По гърба ми преминаха тръпки. Това беше една от бившите ми жени, Пени. Последното нещо, което знаех за нея беше, че преди около пет години, след като се бяхме вече развели, тя беше изчезнала нанякъде с един тип, който работеше като сервитьор във Вегас, Сами.
— Съжалявам, сбъркали сте номера, госпожо.
— Познавам гласа ти, Глупи. Как си?
Тя ми беше измислила този прякор. Абсолютно неоснователно.
— Кофти — казах аз.
— Имаш ли нужда от компания.
— Ъ-ъ.
— Никога не си знаел какво искаш, Глупи.
— Може би, обаче знам какво не искам.
— Качвам се.
— Ъ-ъ.
— Долу съм, обаждам се от телефона във фоайето.
— Къде е Сами?
— Кой?
— Сами.
— О, това… Слушай, качвам се.
Пени затвори. Почувствах се ужасно, сякаш някой ме беше намазал целия с лайна. Изпих си питието и си приготвих друго. На вратата се почука. Отворих. Там стоеше Пени, остаряла с пет години и надебеляла с петнадесет килограма. На лицето й се изписа ужасна усмивка.
— Радваш ли се, че ме виждаш? — попита тя.
— Влез — казах аз. Тя ме последва в стаята.
— Направи ми едно питие, Глупи!
— Да…
— Хей, какво е това?
— Кое?
— Това, гуменото. Тази гумена жена.
— Надуваема кукла.
— Използваш ли я?
— Все още не.
— Какво прави тук?
— Не знам. Ето ти питието.
Пени блъсна куклата на пода и седна с питието в ръка. Отпи.
— Липсваше ми, Глупи.
— Какво ти липсваше?
— О, разни нещица.
— Като например?
— Сега не мога да се сетя.
Тя гаврътна питието си, погледна ме и се усмихна.
— Имам нужда от пари, Глупи. Сами офейка с всичко, което имах.
— Задлъжнял съм, Пени. Едни типове ще ми надуят задника, ако не си изплатя лихвите.
Излязох, налях две нови питиета и се върнах.
— Само малко пари, Глупи.
— Нямам ги, за бога.
— Ще ти врътна една свирка. Спомняш ли си, правех го добре?
— Виж, имам само двадесет долара. Ето…
Извадих ги и й ги подадох.
— Благодаря…
Пени ги мушна в чантичката си. Седяхме и си сърбахме питиетата.
— Двамата преживяхме хубави мигове — каза тя.
— Някога — казах аз.
— Не знам — каза тя, — започнах да се депресирам.
— Слушай, разведохме се, защото работите не вървяха. — Да — каза тя. — Нали не чукаш това нещо?
— Не, някой го е оставил тук.
— Кой?
— Не знам. Някой си играе с мен игрички.
— Искаш ли да ти направя една свирка?
— Не.
— Мога ли да остана и да пийна тук още малко?
— Колко?
— Два-три часа.
— Добре.
— Благодаря, Глупи.
Когато си тръгна вече беше доста пияна. Дадох й още двадесет долара за такси. Тя каза, че не е далеч.
След като си тръгна, известно време седях без да правя нищо. После вдигнах надуваемата кукла и я сложих на канапето до себе си. Сипах си водка с тоник. Вечерта беше тиха. Тиха вечер в ада. Докато земята пламтеше като изгнил пън пълен с термити.
51
Човек си няма представа колко бързо могат да минат двадесет и пет дена, когато не искаш това да стане.
Седях си в офиса, когато вратата рязко се отвори. Беше Джони Темпъл. С него имаше две нови горили.
— „Акме Екзекюшънърс“ — каза той, — идваме за парите.
— Нямам ги, Джони.
— Нямаш шестстотин кинта?
— Нямам и шестдесет кинта.
Джони въздъхна.
— Ще трябва да направим с теб едно показно.
— Какво? Ще ме биете за някакви си скапани шестстотин кинта.
— Няма да те бием, Билейн, а ще те очистим. Напълно.
— Не вярвам.
— Няма значение какво вярваш — каза едната горила.
— Да, няма значение — каза другата.
— Почакай малко, Джони. Ти казваш, че ще ме очистиш заради шестстотинте долара лихва върху заема от четири хиляди? Заем, в който бях набутан и така и никога не видях. А и ти не ми намери Червеният Врабец. Какво става тогава с онези, които ви дължат големите пари? Защо тях не очистите? Защо мен?
— Да, Билейн, така е. Ще те очистим за дребни монети. Но слухът тръгва из града. И наистина всява страх сред онези, които ни дължат големите пари! Те решават, че щом сме го сторили с теб заради нещо толкова малко, то на тях няма начин да им се размине. Схващаш ли?