— Да — казах аз, — схванах. Но, нали разбираш, ние говорим тук за моя живот. Сякаш той няма значение.
— Няма — каза Джони. — Ние въртим бизнес. А бизнесът винаги е бил свързан единствено с изгодата.
— Не мога да повярвам, че това нещо действително се случва — казах аз, като издърпах чекмеджето на бюрото.
— Спри! — каза едната горила, пристъпи и мушна един лугер в ухото ми. — Аз ще го взема.
Той изкара пистолета от чекмеджето.
— За дебелак действаш доста бързо — му казах аз.
— Да — усмихна се той.
— Добре, Билейн — каза Джони Темпъл, — ще си направим една малка разходка.
— Но сега е посред бял ден!
— Тъкмо всички да ни видят заедно. Хайде, ставай!
Станах от стола и двете горили ме притиснаха между себе си. Темпъл вървеше зад нас. Излязохме от офиса и тръгнахме надолу към асансьора. Пресегнах се и сам натиснах бутона.
— Благодаря, боклук — каза Джони.
Асансьорът дойде. Вратите се отвориха. Беше празен. Блъснаха ме вътре. Тръгнахме надолу. Не изпитвах никакви чувства. Първият етаж. Фоайето. Излязохме на улицата. Беше претъпкана с народ. Човек не можеше да се размине. Помислих си да извикам, хей, тия искат да ме убият. Но се страхувах, че ако го направя, те ще ме убият на момента. Вървях с тях. Денят беше красив. Стигнахме до колата им. Аз седнах на задната седалка, с по една горила от двете страни. Джони Темпъл седна зад волана. Той подкара колата.
— Цялата тая работа е един безсмислен, лош сън — казах аз.
— Не е сън, Билейн — каза Джони Темпъл.
— Къде ме карате?
— В парка „Грифит“, Билейн, ще си направим малък пикник. Малък пикник на една от онези усамотени пътечки. Уединени. Сами.
— Как можете да бъдете толкова студени, бе, копелета? — попитах аз.
— Лесно е — каза Джони, — така сме родени.
— Да — засмя се едната горила.
Колата се движеше напред. Все още не можех да повярвам, че това се случва. Може би нямаше да се случи. Може би в последния момент щяха да ми кажат, че всичко е било шега.
Че само са искали да ми дадат един урок. Или нещо подобно. Пристигнахме. Джони паркира.
— Добре. Изкарайте го момчета. Малко ще се поразходим.
Едната горила ме изкара от колата. После заедно с другата ме хванаха от двете страни под мишница. Джони вървеше зад нас. Стигнахме до изоставена конска пътека. Клоните на храстите и дърветата я засенчваха и скриваха слънцето.
— Слушайте, момчета — казах аз. — Достатъчно. Кажете ми, че цялата работа е била шега и ще отидем да пийнем някъде по нещо.
— Не е шега, Билейн, ще те очистим — каза Джони.
— За шестстотин долара. Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че по света стават такива неща.
— Стават. Казахме ти доводите си. Продължавай да вървиш — каза Джони.
Продължихме. По едно време Джони каза:
— Това местенце изглежда добро. Обърни се, Билейн.
Обърнах се. Видях пистолета. Джони стреля. Четири пъти. Право в стомаха. Паднах по лице, но успях да се претърколя по гръб.
— Страшно благодаря, Темпъл — успях да кажа.
Те си тръгнаха.
Не знам. Сигурно съм изгубил съзнание. Съвзех се. Знаех, че не ми остава много да живея. Губех много кръв.
Тогава ми се стори, че чух музика, музика каквато не бях чувал никога дотогава. И ето че то се случи. Нещо се появи пред мен и започна да придобива очертания. Беше червено, червено и, подобно на музиката, толкова червено, колкото не бях виждал до този момент. И той се появи:
ЧЕРВЕНИЯТ ВРАБЕЦ.
Огромен, ярък, красив. Никога не бях виждал толкова голям врабец, толкова истински, толкова величествен.
Той се изправи пред мен. И тогава се появи тя, лейди Смърт. Тя стоеше до Врабеца. Никога не беше изглеждала толкова красива.
— Билейн — каза тя, — ти наистина се набута в кофти игра.
— Не мога да говоря много, лейди… Обясни ми какво се случи.
— Твоят Джон Бартън е много схватлив мъж. Той усети, че Червения Врабец действително съществува някъде наоколо. А също, и че ти можеш да го намериш. Сега ти успя. Останалите — Дежа Фаунтин, Сандерсън, Джони Темпъл — бяха мошеници, които се опитваха да те изиграят и порежат с пари. Тъй като ти и Мъсо сте последните представители на стария Холивуд, истинския Холивуд, те си мислеха, че имате много пари.
Усмихнах се.
— Лейди, а каква беше тази надуваема кукла в апартамента ми?
— А това ли? Беше пощальонът. Той беше чул, че се занимаваш с Червеният Врабец и искаше още веднъж да си върне за боя. Успя да отвори вратата и остави куклата.