— Задръж, приятел!
Спрях.
— Какво по дяволите ще правиш, ще ме надупчиш ли? Хайде бе, хайде, надупчи ме!
По-ниският мина зад мен, изви ми ръката, заведе ме до капака на полицейската кола и ме стовари върху него.
— Лайно такова! — каза той. — Знаеш ли какво правим с копелета като теб?
— Да, имам дяволски добра идея.
— Това копеле е остроумно! — каза ниското ченге.
— Спокойно, Луи — каза дългото ченге, — някой може да има камера. Не му е мястото.
— Бил, мразя остроумници!
— Ще му хвърлим един бой, Луи. Здраво ще му подуем задника по-късно.
Все още бях притиснат върху капака. Колите по магистралата намаляха скорост. Тъпанарите зяпаха.
— Хайде, момчета — казах аз, — причиняваме задръстване.
— Мислиш ли, че ни пука? — попита Бил.
— Ти ни заплаши, втурна се към нас и посегна към пояса си! — извика Луи.
— Посегнах за портфейла си. Исках да си изкарам документите. Аз съм регистриран детектив в град Лос Анджелис. Преследвах заподозрян.
Луи освободи ръката ми от мъртвата хватка.
— Изправи се.
— Добре.
— А сега бавно си извади портфейла и си изкарай шофьорската книжка.
— Добре.
Подадох му една сгъната хартийка.
— Какво по дяволите е това? — попита той.
Върна ми я обратно.
— Разгъни я и тогава ми я подай.
Направих го и казах:
— Това е нещо като временен документ. Старият ми го взеха, когато ме скъсаха на писмения изпит. Това ми дава правото да шофирам, докато взема следващия изпит, който е след седмица.
— Искаш да кажеш, че са те скъсали на изпита?
— Да.
— Хей, Бил, тоя са го скъсали на шофьорския изпит!
— Какво! Наистина ли?
— Имах други грижи на глава си…
— На мен ми се струва, че нямаш нищо в главата си — ухили се Луи.
— Направо е смешно — каза Бил.
— И искаш да кажеш, че имаш разрешително за детектив? — попита Луи.
— Аха.
— Не е за вярване.
— Преследвах заподозрян, когато вие включихте светлините си. Тъкмо щях да й прикова задника.
Подадох снимката на Луи.
— Леле-мале! — каза той. Беше се вторачил в снимката. Беше направена в цял ръст. Тя беше с мини пола и дълбоко изрязано деколте, ама много дълбоко.
— Хей, Бил, я виж това!
— Бях плътно зад нея, Бил, тъкмо щях да й ковна задника.
Бил не сваляше очи от снимката.
— Ъъъъ ъъъъ ъъъъ — не преставаше да сумти той.
— Трябва да ми върнете снимката, офицер. Тя е доказателство.
— О, да, разбира се — каза той и неохотно ми я подаде.
— Е, ще трябва да си го отнесеш — каза Луи.
— Но ние няма да го сторим — каза Бил, — ще впишем, че си карал със сто и двадесет, въпреки че ти караше със сто и тридесет. Но ще задържим снимката.
— Какво?
— Чу много добре.
— Но това е изнудване! — казах аз.
Бил посегна към пистолета си.
— Какво каза?
— Казах, че става.
Подадох снимката на Бил. Той започна да пише акта. Стоях и чаках. После той ми го подаде.
— Подпиши го.
Подписах го.
Той го откъсна и ми го подаде.
— Имаш десет дена да платиш, а ако не се признаваш за виновен да се явиш в съда както е посочено.
— Благодаря, офицер.
— И карай внимателно — каза Луи.
— И ти, приятел.
— Какво?
— Казах, разбира се.
Те тръгнаха към колата си. Аз тръгнах към моята. Влезнах и запалих двигателя. Те все още не потегляха. Включих се в движението и закрепих на сто.
Синди, мислех си, сега наистина ще си платиш! Ще ти ковна задника така както никога не е бил кован досега.
Тогава стигнах до отклонението за магистрала Харбър, поех на юг със сто и десет и така си карах, без въобще да знам накъде отивам.
12
Пропътувах магистралата до края. Стигнах в Сан Педро. Тръгнах надолу през Гефи, завих наляво по Седма, минах няколко преки, завих надясно по Пасифик, продължих на долу, видях един бар — „Жадната свиня“, паркирах и влезнах. Вътре беше тъмно. Телевизорът беше изключен. Барманът беше възрастен, някъде към осемдесетте, целият бял — бяла коса, бяла кожа, бели устни. Вътре седяха още двама тебеширенобели старци. Сякаш кръвта и у тримата беше спряла да тече. Напомняха ми за хванати в паяжина, изсмукани, изсъхнали мухи. Не се виждаха никакви питиета. Никой не помръдваше. Бяла неподвижност.
Стоях на вратата и ги наблюдавах.